— Скачай! — извика пак Холи.
— Спокойно. Само се приготви да бягаш — отвърна Селексин.
Холи трескаво огледа пътеката. От едната страна видя стълбището. От другата…
Замръзна на място.
Беше Белос.
Крачеше смело към нея с огромни уверени крачки.
— Селексин, скачай! Скачай веднага! — изпищя Холи.
— Не са достатъчно близо…
— Няма значение, скачай! Той е вече тук!
— Той?! — Селексин се сепна. Хрътките вече бяха съвсем до него.
— Аа, той ли? — разбрал какво му казва Холи, Селексин мигом се хвърли през дупката в лавицата и се претърколи в краката й. Тя го дръпна да се изправи и двамата хукнаха към стълбището.
Белос затича след тях.
Търчаха по пътеката. Холи чуваше как здравата хрътка сумти, докато тича по успоредната пътека.
Затичаха по стълбите нагоре.
Чуха драскане на нокти по мрамора — хрътката тичаше след тях по стълбите. Последва тъп звук от падане — беше се подхлъзнала на гладкия мрамор и се беше ударила в стената.
Останали без дъх, Холи и Селексин продължаваха нагоре и нагоре… докато не престанаха да чуват нищо зад себе си.
На стълбището беше тихо.
Продължиха нагоре.
И тогава чуха глас, от дъното на шахтата: проехтя по цялото стълбище.
— Бягай! — прокънтя гласът на Белос. — Бягай, дребосъко! Ние ще те намерим! Ние винаги ще те намерим! Ловът започна, а ти си дивечът. Ще те преследвам и ще те намеря, а когато това стане, ще се молиш някой друг да те е намерил преди мен!
Гласът млъкна. И докато Холи и Селексин се изкачваха нагоре, в празната шахта отекна зловещ смях.
— Идват — обърна се Ливайн. Двамата стояха до колата му.
Огромен син минибус излезе от завоя и спря зад линкълна на Ливайн. Приличаше на кола от телевизионен екип, с въртяща се сателитна чиния на покрива и мигащи сини полицейски светлини.
Ливайн закри очите си от ярката светлина на фаровете. Един широкоплещест мъж, облечен целият в синьо, слезе от пасажерското място на минибуса и застана мирно пред Маршал.
Това беше Харолд Куейд.
Командир Харолд Куейд.
Ливайн не беше работил лично с Куейд досега, но този човек беше жива легенда. Той явно си беше присвоил званието „Командир“ — в АНС нямаше такъв ранг, — когато бе поел командването на оперативния отряд „Сигма“. Слуховете твърдяха, че веднъж убил цивилен гражданин по погрешка, докато преследвал мними извънземни. По случая така и не било повдигнато обвинение.
Тази вечер той беше облечен досущ като командос от специалните части: синя екипировка, бронежилетка, кубинки, кепе и колан с пистолет на него.
— Сър — обърна се Куейд към Маршъл.
— Здравей, Хари — каза Маршъл. — Бързо дойдохте.
— Както винаги, сър.
Маршъл се обърна към Ливайн.
— Оградихте ли мястото?
— Тъкмо приключват — отвърна Ливайн. — Лентата е около цялата сграда. На тридесет метра. Дори в парка.
— И никой не е докосвал сградата?
— Дадени са стриктни инструкции.
— Хубаво — рече Маршъл.
При последния обход на „Подслушвача“, който сега беше насочен директно към Градската библиотека, бе отчетено необичайно голямо количество електромагнитна енергия от външната страна на сградата. Маршъл не искаше да поема излишни рискове.
Той се обърна към Куейд:
— Надявам се твоите момчета да са готови. Това е, което чакахме толкова дълго.
Куейд се усмихна. Студена, ехидна усмивка.
— Готови сме.
— Дано да е така — рече Маршъл. — Защото открием ли как да неутрализираме електрическото поле около сградата, влизате вътре.
За първи път тази нощ Стивън Суейн видя Нюйоркската градска библиотека отвън.
Беше красива сграда. На четири етажа, квадратна, с плосък покрив и шест величествени коринтски колони отпред — издигаха се от стъпалата до покрива.
Всъщност приличаше на старо съдилище в южните щати, гордо разположено в центъра на красив вътрешен парк, като че ли част от градски площад. Само че този площад вече беше сгушен в подножието на небостъргачите, които го заобикаляха.
Суейн наблюдаваше библиотеката през улицата, от входа на метростанцията. Дишаше тежко, раните по гърдите и ръцете му горяха.
Гривната продължаваше да бипка.
8:00
7:59
7:58
Времето изтичаше, а ситуацията не беше никак добра.
Библиотеката беше запечатана.
Яркожълта полицейска лента вървеше от дърво на дърво и заобикаляше огромната тъмна сграда на разстояние най-малко тридесет метра.
Няколко необозначени коли — фаровете им светеха — бяха наредени в тесен кръг около главния вход. А в центъра на кръга, над колите, се забелязваше голям син полицейски минибус с въртяща се сателитна чиния на покрива. До нея лудо се въртяха сини полицейски светлини, които озаряваха парка около библиотеката като дискотека.