„По дяволите!“ — помисли си Суейн.
През последните два часа единственото, което бе искал, беше да излезе от библиотеката — да се махне заедно с Холи далеч от Рийз и Белос и каранадона — да избяга от електризираната клетка, в която се бе превърнала библиотеката.
А сега?
Суейн тъжно се усмихна.
Сега трябваше пак да влезе вътре.
Да влезе вътре и да не позволи на бомбата на ръката му да се взриви. Да влезе пак в клетката, където Рийз и Белос и каранадонът го очакваха, за да го убият.
Но най-важното — да влезе вътре и да спаси Холи. Самата мисъл, че дъщеря му е в капан с тези чудовища, го караше да настръхва. А мисълта тя да остане вътре след като той е умрял, беше направо непоносима. Тя вече беше загубила майка си. Той нямаше да позволи да загуби и баща си.
Но за целта трябваше да проникне през електризираните стени.
И какви бяха тези хора около сградата?
7:44
Очите на Суейн се спряха на някакви сенки в задната част на библиотеката. Там беше тъмно. Добре. Имаше поне някакъв шанс.
Суейн изтича през улицата.
Паркът около библиотеката беше хубав, равен и затревен, с дъбове, разположени на равни разстояния от трите страни на сградата, само дето сега ги опасваше жълтата полицейска лента.
Отсам дъбовете, от източната страна на сградата, имаше прекрасна бяла ротонда — издигната кръгла сцена с красив куполовиден свод, подпиран от шест високи шест метра тънки колони. Решетест парапет ограждаше сцената.
Беше красива постройка, любимо място за сватбени и други подобни празненства. Суейн си спомни, че бе водил Холи на една пантомима тук през лятото — шоу от рода на „Магьосникът от Оз“, което включваше облаци цветен дим и внезапни изчезвания в средата на сцената.
Изтича на прибежки през тревата и клекна зад сцената на ротондата, където никой не можеше да го види.
До най-близкия дъб имаше двадесет метра.
И тридесет метра от дъба до библиотеката.
Тъкмо щеше да хукне към дърветата, когато забеляза до себе си кошче за боклук.
Спря. Замисли се.
Щом бяха сложили полицейска лента около сградата, сигурно бяха оставили и патрули, които да прогонват евентуалните натрапници. Трябваше да намери начин да…
Зарови из кошчето и откри някакви смачкани вестници. Тъкмо ги вземаше, когато погледът му се спря на нещо друго.
Винена бутилка.
Взе я и я разклати. Не беше съвсем празна. Чудесно. Обърна я и изля останалото вино на ръцете си. Раните му защипаха от алкохола.
После, с бутилката и вестниците в ръка, се втурна към дърветата.
7:14
7:13
7:12
Облегна се на дебелия ствол на дървото и опипа джобовете си. Счупената телефонна слушалка и също толкова непотребната запалка все още бяха там. Изруга наум, че беше оставил белезниците на релсите.
На мигащата синя светлина от минибуса видя най-близкия ъгъл на сградата.
Тридесет метра.
Пое дълбоко дъх.
И хукна напред.
Ливайн се прозя. Беше се облегнал на капака на линкълна. Маршъл и Куейд бяха отишли да проверят паркинга, а той беше останал да наблюдава фасадата на сградата.
Радиостанцията му изпращя. Сигурно беше Хигс, шефът на наблюдателния отряд, който току-що бе изпратил.
— Да? — каза Ливайн.
— Намираме се на западната страна на сградата и тук няма нищо, сър — чу се гласът на Хигс.
— Добре — каза Ливайн. — Продължете да обикаляте сградата и ми съобщете, ако откриете нещо.
— Разбрано, сър.
Суейн стигна до югоизточния ъгъл на сградата и клекна в сенките на южната стена.
Дишаше тежко, сърцето му биеше направо в главата.
Огледа стената.
7:01
7:00
6:59
Ето там! До другия ъгъл.
Суейн хукна напред, приведен до земята.
Радиостанцията отново изпращя. Чу се гласът на Хигс.
— Приближаваме югозападния ъгъл, сър. Все още нищо необичайно.
— Благодаря, Хигс — рече Ливайн.
Суейн лежеше на тревата до южната стена на библиотеката, все още с вестниците и бутилката в ръка.
Гледаше едно малко дървено прозорче на нивото на земята, недалеч от югозападния ъгъл на сградата. Беше старо и прашно и сякаш не бе отваряно от години. Гривната продължаваше тихо да бипка.
6:39
Наведе се по-близо и видя малко синьо езиче да проплъзва от рамката на прозорчето…
Изпука клонче.
Някъде наблизо.
Суейн придърпа вестниците до себе си и се долепи до стената; очите му бяха на сантиметри от електрическите искри, излизащи от рамката на прозореца.
Тишина.
И после едно тихо: биип… биип… биип…
Гривната!
Суейн мушна лявата си ръка под тялото, за да приглуши звука, тъкмо когато три чифта кубинки бавно се появиха иззад ъгъла.