На площадката на третия етаж Холи нетърпеливо потропваше с крак. Селексин бе мушнал глава през отворената врата и оглеждаше читалнята.
Тя беше в пълен безпорядък.
По диагонала на залата се простираше пътека от разруха — от входа на санитарната стая, та чак досами вратата на стълбището. Навсякъде се търкаляха отломки от чиновете, потрошени от каранадона.
На мъждивата синкава светлина от улицата Селексин успя да различи входа на сервизната стая в отсрещния край на читалнята. В момента изглеждаше празна. Някъде дълбоко в подсъзнанието си Селексин се зачуди какво ли се е случило с Хокинс и Балта…
Изведнъж пред погледа му се мярна сянка.
Някакъв тъмен силует, едва забележим в полумрака, приблизително с ръст на човек, но много, много по-слаб, се прокрадваше между чиновете към сервизната стая.
Селексин клекна зад вратата на стълбището — надяваше се да не са го видели.
После сграбчи Холи за ръката и двамата заслизаха надолу по стълбите.
В сервизната стая Хокинс уморено се беше облегнал на стената и наблюдаваше как Балтазар несигурно пристъпва насам-натам.
Сега, когато очите му се бяха изчистили от слюнката на Рийз и зрението му се беше повъзвърнало, той като че ли възстановяваше силите си. Преди няколко минути бе успял да стане сам. А сега дори вървеше.
Хокинс погледна през входа — над локвата денатуриран спирт, който бе излял — към читалнята.
Всичко беше тихо и спокойно.
Нямаше никого.
Той пак се обърна към Балтазар, който крачеше неуверено из стаята, и така и не забеляза острата триъгълна глава, която се мушна ловко и безшумно през входа.
Тя огледа вътрешността на стаята, като местеше поглед ту към Балтазар, ту към Хокинс.
През цялото време не издаде ни най-малък шум.
Хокинс разсеяно се обърна и я видя. И замръзна.
Главата представляваше дълъг, остър, плосък равнобедрен триъгълник, насочен надолу. Нямаше очи. Нито уши. Нито уста. Просто един плосък черен триъгълник, малко по-голям от човешка глава.
И просто висеше на входа.
Тялото не се виждаше, но Хокинс ясно можа да различи тънката „шия“.
Всички същества, които беше видял досега, бяха в основни линии „животински“ — имаха очи, крайници, кожа — но това тук беше съвсем извънземно.
„Шията“ му приличаше на наниз от бели перли, който се спускаше от плоската, двуизмерна триъгълна глава. Вероятно тя продължаваше в тяло, което Хокинс не можеше да види.
Той продължаваше да гледа втренчено съществото — и то също сякаш го гледаше любопитно.
И тогава Балтазар проговори с плътен, дрезгав глас.
— Кодикс.
— Какво? — попита Хокинс. — Какво каза?
Балтазар посочи извънземното.
— Кодикс.
Кодиксът се придвижи напред — леко, плавно — носеше се във въздуха.
Мина през входа и Хокинс видя, че въобще няма тяло. Нанизът от перли, който играеше роля на шия, беше всъщност над метър и петдесет на дължина. И висеше от главата, леко завит нагоре в края, без да докосва земята.
А на края на опашката светеше ярка зелена светлинка, идваща от плътна сива метална гривна.
Кодиксът беше участник в турнира.
Опашката се плъзгаше като опашка на змия, но във въздуха, на тридесетина сантиметра от земята.
— О, боже. — Хокинс грабна кибрита и драсна една клечка.
Пламъкът разколеба кодикса. Съществото спря над локвата спирт.
Хокинс вдигна клечката — наблюдаваше как пламъкът бавно пълзи надолу.
Преглътна мъчително.
— Е, какво пък — рече той и пусна клечката в локвата.
Радиостанцията на Ливайн се включи.
— Сър! Сър! Виждаме светлина! Повтарям: виждаме светлина! Прилича на пожар. Трети етаж. Североизточен ъгъл.
— Тръгвам — каза Ливайн. После превключи каналите. — Сър?
— Какво има, Ливайн? — Джеймс Маршъл явно бе раздразнен, че го прекъсват.
— Сър — рече Ливайн, — имаме потвърждение за дейност в библиотеката. Повтарям: потвърждение за дейност вътре в библиотеката.
— Къде?
— Североизточния ъгъл. Трети етаж.
— Веднага иди там — каза Маршъл. — Тръгваме.
Стените на сервизната стая се озариха в яркожълто — от локвата на входа лумна стена от огън и погълна кодикса.
Хокинс и Балтазар се дръпнаха от пламъците и закриха очи с ръка. Кодиксът не се виждаше през горящата стена.
А после се появи.
Носеше се във въздуха. През пламъците. Без да обръща внимание на огнените езици.
И влезе в стаята.
— О, боже — рече Хокинс и се дръпна.
— Върви — каза спокойно Балтазар.
— Какво? — възкликна Хокинс.
Балтазар напрегнато гледаше кодикса. И повтори все така спокойно: