Куейд отиде до Маршъл, който стоеше пред електризираната метална решетка.
— Колко дълго ще… — почна Маршъл.
— Скоро ще влезем — рече Куейд спокойно. — Но първо трябва да направим някои изчисления.
— Кой ще ги направи?
— Аз — отвърна Куейд.
Техникът остави тежката кутия до Куейд и отвори капака. Вътре имаше три цифрови брояча. Всеки от тях бе с червени цифри, които в момента показваха: 00000,00
Куейд издърпа от кутията един дълъг зелен кабел и го постави до металната решетка. На края на кабела имаше лъскава стоманена крушка.
Дойде още един агент и подаде на Куейд изолирани черни ръкавици и една дълга пръчка с примка накрая. Куейд сложи ръкавиците и пъхна крушката в примката.
После бавно и дълбоко пое дъх. Отдръпна се от решетката и насочи пръчката към стената от пресичащи се сини светкавици.
Металната крушка заблестя, като се доближаваше все повече и повече към синята решетка.
Маршъл наблюдаваше напрегнато. Куейд мъчително преглътна.
Момчетата от АНС бяха стаили дъх в очакване.
Никой от тях не знаеше какво ще се случи.
Крушката докосна електричеството.
Броячите в металната кутия незабавно почнаха да вървят плавно нагоре — измерваха напрежението. После забързаха — цифрите ставаха все по-големи и по-големи.
И след това препуснаха.
Холи и Селексин стояха сгушени на втория етаж под една от овалните маси в средата на залата. Подът около тях беше посипан с изпотрошени компютри.
Стените на стаите за четене — допреди малко стъкло от кръста нагоре и дърво от кръста надолу — сега бяха просто зейнали дупки с назъбени краища.
А още по-лошо, в две от източните стаи бе пламнал пожар.
Селексин тъжно въздъхна. Холи тихо хълцаше.
— Как си? — загрижено попита той. — Да не си ранена?
— Не… Искам татко — проплака тя. — Искам татко.
Селексин погледна вратата към стълбището. Беше затворена.
— Знам — рече той. — Знам. Аз също.
Холи вдигна очи към него и Селексин видя страха в тях.
— Какво е станало с него? — изхлипа тя.
— Не знам.
— А онези дето го изтикаха през вратата? Дано да са умрели. Мразя ги.
— Повярвай ми — каза Селексин; продължаваше да гледа вратата — аз също не изпитвам топли чувства към тях.
— Мислиш ли, че татко ще дойде? — попита тя с надежда.
— Разбира се — излъга Селексин. — Сигурен съм, че в момента е някъде в сградата и ни търси.
Холи кимна обнадеждено и обърса очите си.
— И аз така мисля.
Селексин вяло се усмихна. Колкото и да му се искаше Стивън Суейн да е още жив, дълбоко се съмняваше в това. Лабиринтът бе електронно запечатан с цел да държи участниците вътре. Единствено някаква необяснима случайност беше създала отвор по време на електризацията — и едва ли имаше друг такъв.
Освен това той бе чул експлозията. Стивън Суейн сто на сто беше мъртъв…
И изведнъж с крайчеца на окото си Селексин долови движение.
Откъм вратата към стълбището.
Отваряше се.
Суейн забърза по сивия коридор и излезе на ярката бяла светлина на паркинга.
Беше точно както си го спомняше. Чист гладък бетон, бели маркировки, низходящата рампа в центъра.
И беше тихо. Паркингът беше абсолютно празен.
Суейн забърза към рампата и тъкмо щеше да тръгне надолу, когато чу някой да вика.
— Ей!
Суейн се обърна.
— Ей — чу се пак.
Суейн погледна към входната рампа. Тя беше вляво от него, на края на дълъг тесен проход, затворена към външния свят с голяма метална решетка. В долния край на решетката имаше кръгла дупка от експлозия, запълнена с мрежа от яркосиньо електричество.
А зад решетката стоеше мъж, облечен в синя бойна униформа.
И го викаше.
Холи седеше вцепенена под овалната дървена маса. Селексин не откъсваше поглед от бавно отварящата се врата.
Ако не се броеше приглушеното пращене на пожара, в двете източни стаи на втория етаж на Нюйоркската градска библиотека беше съвсем тихо.
Вратата към стълбището продължаваше да се отваря.
И после бавно — много бавно — един голям черен ботуш стъпи през входа.
Вратата широко се отвори.
Беше Белос. Сам. Двете останали хрътки не се виждаха никъде.
Селексин вдигна пръст пред устата си и Холи, с разширени от ужас очи, кимна.
Белос влезе.
Ботушите му скърцаха по стъклата на натрошените монитори по пода. Той мина на една стъпка от масата, под която се криеха Холи и Селексин.