И спря.
Точно пред тях!
Холи затаи дъх. Огромните ботуши се въртяха — Белос явно се оглеждаше във всички посоки.
След това коленете започнаха да се сгъват и Холи едва не изпищя: Белос се канеше да погледне под масата!
Коленете му се свиха и вълна от ужас заля Холи.
Първо се появиха дългите остри рога.
После зловещото черно лице. Обърнато наопаки. Втренчено в тях.
По лицето на Белос плъзна злобна усмивка.
Суейн предпазливо тръгна към рампата.
— Ей! — извика пак човекът зад решетката. — Чувате ли ме?
Суейн не отговори. Продължи да върви към него и да го гледа.
Беше набит мъж, облечен в сини бойни дрехи и бронежилетка като командос от специалните части.
Мъжът отново извика:
— Чувате ли ме?
Суейн спря на двайсетина метра от електризираната решетка и каза:
— Чувам те.
Щом чу гласа му, мъжът веднага се обърна и каза нещо на някого, когото Суейн не можеше да види.
После се обърна, вдигна ръце с дланите напред и много бавно каза:
— Не искаме да ти направим нищо лошо.
— Да — рече Суейн. — Аз идвам също с мир. Но кои, по дяволите, сте вие?
Мъжът продължи да говори бавно, с ясен, отчетлив глас, както се говори на дете.
Или може би на извънземен.
— Ние сме представители на правителството на Съединените американски щати. Ние сме — мъжът разпери широко ръце — приятели.
— Добре, приятелю, как се казваш? — рече Суейн.
— Казвам се Харолд Куейд — каза Куейд високо.
— И от коя институция си, Харолд?
— От Агенцията по национална сигурност.
— Добре, виж какво, Харолд Куейд от Агенцията по национална сигурност, имам лоши новини за теб. Аз не съм извънземният, когото търсиш. Аз съм просто един човек, оказал се на неподходящото място в неподходящото време.
Куейд се намръщи.
— Кой си тогава?
Нещо в главата на Суейн му каза да не отговаря на този въпрос.
— Най-обикновен човек.
— А откъде си?
— Оттук.
— И какво търсиш в сграда, по чиито стени тече ток с напрежение хиляди волта?
— Както вече казах, Харолд, неподходящо място, неподходящо време.
Куейд смени тактиката.
— Можем да ти помогнем — каза той. — Да те измъкнем оттук.
— Вече бях навън, благодаря — рече Суейн. — Опасно е за здравето ми.
Куейд пак се обърна и каза нещо на човека зад себе си. После отново се обърна към Суейн.
— Не разбрах какво точно каза накрая — извика той. — Ще го повториш ли? Нещо за здравето ти?
— Няма значение — каза Суейн. Вече губеше интерес към разговора.
Агенцията по национална сигурност не беше толкова самоотвержена, че да дойде чак тук, за да спасява невинни граждани, озовали се в електризирана библиотека. Имаше нещо друго, нещо по-важно. Агенцията бе тук да осъществи контакт — извънземен контакт. Някак си бяха разбрали, че в библиотеката става нещо, и сега бяха тук, за да изловят извънземните.
А сигурно и всеки, който е бил в контакт с тях.
— Не, сериозно говоря — каза Куейд насърчително. — Ела по-близо и го повтори.
Суейн отстъпи крачка назад.
— Не мисля така, приятелчета.
— Не, не. Моля те! Чуй ме. Няма да ти направим нищо. Обещавам.
— Да бе.
— Ела и…
Стреличката прелетя само на сантиметър от главата на Суейн.
Беше дошла иззад Куейд — от някой, който се беше промъкнал зад него, докато той ангажираше вниманието на Суейн. Сигурно я бяха изстреляли през дупка в електрическото поле.
Суейн нямаше време да мисли за това. Обърна се и хукна към рампата в центъра на паркинга.
И докато тичаше по рампата към Подниво Две, последното, което чу, беше ехтящият глас на Харолд Куейд от Агенцията по национална сигурност, който яростно крещеше на някой нещастен подчинен.
— Мамка му! В ръцете ни беше! — изруга Куейд.
И се обърна към агента, който държеше пушката за стрелички.
— Как можа да го изпуснеш? Не мога да повярвам, че не го улучи от…
— Успокой се, Куейд — рече Маршъл и сложи ръка на рамото му. — Може и да сме изпуснали човека, но мисля, че ударихме джакпота. Виж.
Куейд се обърна:
— Какво да видя?
Маршъл посочи паркинга и Куейд погледна и ахна.
— Това пък какво е?
— Не знам. Но го искам — отвърна Маршъл.
През решетката от синьо електричество го виждаха ясно.
Приличаше на динозавър — поне пет метра дълго, с кръгла тъпа муцуна и две дълги антени, които ритмично се поклащаха над главата му.
Куейд и Маршъл гледаха захласнати как съществото бавно прекосява паркинга. Спря в горния край на низходящата рампа и като че ли подуши земята.
После бързо се плъзна надолу и изчезна.