— Но ти не си такъв добър ловец, какъвто е бил прадядо ти, нали, Белос? — грубо рече Селексин.
Белос присви очи.
— Гледай ти какви сме смели, когато сме на път да срещнем създателя си, дребосъко. Моят прадядо е направил необходимото, за да спечели. Така ще постъпя и аз. Ползваме различни методи, вярно, но, дребосъко, целта оправдава средствата.
— Но…
— Мисля, че си поговорихме достатъчно — прекъсна го Белос. — Време е да умреш.
Белос бавно заобиколи масата и тръгна към Холи и Селексин. Селексин отчаяно се огледа. Нямаше къде да избяга. Нямаше къде да се скрие.
Стоеше пред Холи и гледаше как Белос идва към тях.
И тогава — бавно, безшумно — нещо зад Белос привлече вниманието на Селексин.
Движение.
Отгоре.
Иззад една от тръбите на климатика на тавана.
Бавно, много бавно едно тънко черно тяло започна да се разгъва от тавана зад Белос.
Не издаваше никакъв звук.
Белос не го беше забелязал. Продължаваше да върви към Селексин и Холи. Огромното тънко същество зад него достигна цялата си зловеща триметрова височина.
Селексин стоеше като поразен.
Това беше рахнид.
Седмият и последен участник в Президиъна. Приличаше на огромно пръчковидно насекомо с малка глава и многобройни крайници. Той видя как осемте му костеливи крайника бавно се изпънаха, приготвяйки се да обгърнат тялото на Белос и да го задушат.
И изведнъж рахнидът нападна — ловко и настървено — сграбчи Белос с поразителна бързина, откъсна го от земята и го вдигна високо във въздуха.
Селексин и Холи бяха смаяни от самата скорост на нападението. Всичко стана невероятно бързо. Бавното заплашително спускане на рахнида за част от секундата се превърна в яростна атака. И сега Белос беше във въздуха, в хватката на рахнида, и се бореше с новия си противник.
Хрътките реагираха незабавно.
Здравата се спусна от вратата, скочи върху масата и се хвърли с оголени зъби към рахнида, за да защити господаря си. Ранената се придвижи по-бавно, но със същата самоотверженост се покатери на масата и се включи в борбата.
Елементът на изненада се оказа напълно безполезен. Рахнидът, изправен пред неочакваната атака на двете хрътки, падна с писък от тавана върху една от масите. Осемте му крайника лудо се мятаха във въздуха в опит да отблъснат атаката.
За миг Холи и Селексин с удивление наблюдаваха сцената, после и двамата ги осени една и съща мисъл.
Да се махнат оттук.
Хукнаха към вратата на стълбището и се озоваха в тъмната шахта.
— Нагоре или надолу? — попита Холи.
— Надолу — рече твърдо Селексин. — Преди малко видях друг участник на третия етаж.
Едва бяха слезли пет стъпала, когато чуха оглушителен познат рев от дъното на шахтата.
— Каранадонът — каза Селексин. — Пак е буден. Видях червената светлина на гривната на Белос. Хайде. — Той сграбчи Холи за ръката. — Нагоре.
Затичаха нагоре по стълбите и докато минаваха покрай вратата на втория етаж, Селексин спря и погледна. Белос беше възседнал рахнида. Водеше се люта схватка.
Но сега Белос явно имаше надмощие.
Злочестият рахнид беше прикован по гръб на масата и неистово се мяташе и квичеше; здравата хрътка изскубна един от крайниците му. Рахнидът изпищя. Ранената нападаше водача на рахнида.
Белос хладнокръвно прекърши врата на рахнида и пищенето спря. После гигантът се изправи, извика хрътките, насочи главата на водача си към мъртвото тяло на масата и каза високо:
— Инициализация!
На главата на водача се появи малка сфера яркобяла светлина и Селексин се захласна.
Холи го дръпна за ръката.
— Хайде, да вървим!
Забързаха нагоре по стълбите.
Първото нещо, което направи впечатление на Суейн, бе, че долното ниво на паркинга е по-малко от това над него. И нямаше изход за колите. Можеше да се паркира, но на улицата се излизаше само от горното ниво.
На три от стените имаше врати. На източната пишеше: АВАРИЕН ИЗХОД. На вратата срещу нея пишеше: КЪМ ХРАНИЛИЩЕТО. А третата, най-старата, беше разположена на южната стена на паркинга. От надписа липсваха няколко букви — това, което бе останало, гласеше:
На паркинга имаше една кола.
Една-единствена, самотна кола.
Малка Хонда Сивик чакаше кротко в северозападния ъгъл своя стопанин.
При мисълта, че в библиотеката може да има още някой, Суейн се напрегна. Собственикът на колата. Човек, когото все още не бяха срещнали.
„Не — каза си той. — Не е възможно.“
След това започна да обмисля другите възможности — като например да блъсне хондата през електризираната решетка и може би да излезе от библиотеката в заря от искри.