Изведнъж се чу потресаващия звук от чупене, тъкмо когато краката на Мартинес изчезнаха в тунела.
— Бързо! Преди да е поддала! — извика Маршъл.
И ненадейно дебелата оловна кутия се счупи като клонче под натиска на електрическата стена тъкмо когато Мартинес се появи от другата страна, влачейки оръжието зад себе си. Кубът се срути, срязан на две по средата, също както и пушката на Мартинес — бе отсечена точно до спусъка от смъртоносното електричество, само на милиметри от пръстите на младия командос.
Стената от синьо електричество отново си беше на мястото.
Куейд и Мартинес останаха от другата страна.
— Добре ли сте, момчета? — попита Маршъл през решетката.
— Без една пушка, но иначе сме добре — отвърна Куейд и подаде на Мартинес своя зиг-зауер. — Май ще трябва да се оправяме сами. Скоро ще се върнем.
Куейд и Мартинес тръгнаха към низходящата рампа.
Маршъл ги гледаше как се отдалечават. Когато най-сетне изчезнаха от поглед, на лицето му се изписа усмивка.
Бяха влезли в библиотеката.
Да!
Суейн стоеше в ъгъла на долното ниво на паркинга мокър до кости. В другия край на помещението мощни пламъци изригваха от котелното, нехаещи за безпощадния порой, който се сипеше от дюзите на тавана.
Рийз продължаваше да куцука към него.
Изглежда, беше решена да стигне до него въпреки протестите на раненото си тяло — нямаше да спре, докато Стивън Суейн не умреше.
Суейн се замисли. Не можеше да убие Рийз: беше твърде голяма, твърде силна. Дори ранена, пак щеше да го разкъса на парчета, ако се стигнеше до схватка.
„Как да го направиш? — помисли си той. — Как да убиеш нещо такова?“
„Лесно. Не го убиваш“
„Просто продължаваш да бягаш“.
Отстъпи и усети, че кракът му докосна хондата.
Беше в ъгъла.
„Чудесно.“
Запристъпва покрай стената, настрани от колата, към вратата за хранилището.
Рийз бързо мръдна в същата посока и му отряза пътя за бягство.
Той спря на три метра от хондата, с гръб към стената. Плътният дъжд от дюзите шибаше по главата му.
Погледна надолу и видя локвата вода, която се разрастваше около него. Не беше и сантиметър дълбока, но се простираше по целия паркинг и продължаваше да нараства, захранвана от непрестанния дъжд от дюзите на тавана.
Той стоеше в нея. Рийз също.
Погледът му проследи пътя на разрастващата се локва.
Тя сякаш се разливаше навсякъде, дори към източната стена, към вратата с надпис: „АВАРИЕН ИЗХОД“.
Аварийният изход.
Умът на Суейн работеше трескаво.
Щом това бе авариен изход, значи вратата водеше директно навън.
А в такъв случай…
Смрази се от ужас. Рийз продължаваше да стои срещу него. Водата по пода бавно се разливаше към аварийния изход.
Ако това бе външна врата, значи щеше да е електризирана.
И когато водата я достигнеше…
— О, боже — каза Суейн на глас и пак погледна локвата. — Мили боже…
„Бягай“, извика мозъкът му. „Къде?“ „Където и да…“
— Стой! — извика един глас.
Суейн вдигна глава.
Рийз се обърна.
В центъра на паркинга, в основата на рампата, стояха двама мъже.
Единият беше Харолд Куейд от Агенцията по национална сигурност, заедно с някакъв агент, и двамата облечени в маскировъчни екипи. Куейд носеше странно изглеждаща М–16. Другият агент държеше сребрист полуавтоматичен пистолет.
Суейн замръзна.
Хвърли поглед към аварийния изход, после към дюзите на тавана, които не даваха признаци скоро да спрат, и накрая към водата на пода, която продължаваше да напредва към вратата.
Сега беше на един метър от нея.
Сигурно бе мръднал, защото Куейд отново извика:
— Сериозно говоря! Не мърдай!
Суейн остана неподвижен.
Водата напредваше към вратата.
Рийз тръгна наляво от Суейн, отдалечавайки се от Куейд.
Куейд и партньорът му се отделиха от рампата с вдигнати оръжия — гледаха ту Рийз, ту Суейн. Стъпиха във водата.
Разрастващата се локва беше вече на шейсет сантиметра от вратата.
Дъждът от дюзите продължаваше да вали.
Суейн понечи да хукне…
— Не мърдай! — извика Куейд, вдигнал заплашително оръжието си към него. — Аз ще дойда!
Тридесет сантиметра…
Водата беше почти до вратата…
„Да става каквото ще — помисли си Суейн. — Така или иначе, все ще умра.“
— Не мърдай… — изкрещя пак Куейд, когато Суейн хукна с все сили към хондата в ъгъла, пръскайки вода с всяка стъпка.
Проехтяха изстрели.
Суейн тичаше покрай стената, като изпреварваше на сантиметри откосите.
„Няма да успея — мислеше си той, докато тежките капки от дюзите го шибаха по лицето. — Няма да…“
Хвърли се към колата.