Суейн извърна очи, за да не гледа антените й, а да ги опази от потоците слюнка, които го заливаха.
През ръсещия дъжд успя да види общата им сянка на близката стена — нейното тяло надвесено над неговото — и под тях сянката на колата.
Рийз го беше хванала.
Тя злобно изсъска.
И тогава, на стената, Суейн видя сянката на опашката й — тя бавно се надигаше зад гърба й.
Това беше.
Това беше краят.
Рийз го знаеше. Суейн също.
И тогава изведнъж го почувства — незнайно как, — но като зората на нов ден една мисъл го осени и той погледна Рийз в лицето и каза:
— Съжалявам.
После бързо натисна втория спусък на оръжието, което все още държеше — спусъка на „Тейзър“-а на цевта на пушката — и стреля в локвата вода под колата.
От пушката изскочи мълния и се удари във водата до хондата.
Паркингът мигом се озари от ослепителна светлина, хиляди бели светкавици закриволичиха по повърхността на водата.
Рийз изрева в агония, разтресе се цялата и разлюля и колата.
Суейн лежеше на капака и се стараеше да се пази от тялото й, което бе приело неимоверния поток електричество.
И тогава, като последен спазъм на този импровизиран електрически стол, Рийз обилно повърна на гърдите му — отвратителна зелено-кафява слуз — после се изправи на задните си крака и падна на земята. Мъртва.
От своя страна хондата — и Суейн върху нея — останаха невредими, тъй като електричеството не можеше да мине през гумите.
След няколко секунди дюзите спряха.
На паркинга отново настана тишина.
Проснат по гръб върху капака на хондата, Суейн за пръв път си пое спокойно дъх. Първоначалната сила на тока бе отминала и сега само тук-там по повърхността на водата проблясваха искрици.
Мощният заряд електричество се бе разсеял. Водата отново бе нормална. Самият байонет вече беше безполезен, дал на късо от контакта с водата. Суейн го пусна на земята.
После погледна Рийз. Странно, огромното й мъртво тяло му изглеждаше дори още по-голямо, отколкото бе приживе. Погледна и телата на двамата агенти от АНС, Куейд и Мартинес — лежаха безжизнено на мократа земя.
Суейн поклати удивено глава. Как, за бога, бе успял да оцелее в този сблъсък?
И тогава гривната му избипка.
ИНИЦИАЛИЗИРАНЕ — 2
Оставаше само един участник освен него, а още не беше намерил Холи и Селексин.
Суейн пое дълбоко дъх и скочи от колата. Краката му цопнаха във водата.
Не беше свършило още.
— Трябва — каза Селексин настоятелно.
— Ти върви. Аз няма да дойда — рече Холи.
— Няма да те оставя тук.
— Тогава можем да останем тук заедно — отвърна Холи и решително скръсти ръце.
Все още стояха на площадката на третия етаж, пред читалнята.
След като бе видяла обезобразеното тяло на Хокинс да виси от тавана и бе повърнала, Холи категорично отказваше да влезе в читалнята, защото това означаваше да мине покрай тялото, а още по-лошо — през кръвта.
Селексин се огледа притеснено. Надолу по стълбите се виждаше отворената врата към втория етаж. В читалнята провесеното с главата надолу тяло на Хокинс леко се полюшваше.
Който и да беше направил това — Селексин подозираше, че е бил Белос с хрътките — беше извадил ръцете от раменете и бе откъснал главата, което обясняваше огромното количество кръв под тялото. По цялото тяло се виждаха успоредни нарези — следи от нокти. Следи от хрътки. Като се вземеше предвид и зловещият жълт отблясък на пожара в читалнята, гледката беше наистина страшна.
— Можеш да си затвориш очите — предложи Селексин.
— Не.
— Мога да те пренеса.
— Не.
— Разбери, не можем да останем тук.
Холи не отговори.
Селексин обезсърчено поклати глава и отново погледна надолу по стълбите.
И замръзна.
После се обърна към Холи и непохватно я вдигна, въпреки протестите й.
— Ей…
— Шшт!
— Какво правиш?!
— Влизаме вътре. Веднага! — рече Селексин, дръпна я към вратата и хвърли поглед през рамо.
Опъвайки се, Холи проследи погледа му надолу по стълбите.
— Казах, че не искам…
Гласът й заглъхна, когато видя вратата към втория етаж, и тя млъкна.
На площадката на втория етаж се простираше правоъгълник от слаба жълта светлина и Холи видя как бавно, много бавно по него се плъзна една тъмна сянка.
А после източникът на сянката се появи и Холи се вцепени от ужас — хрътката стъпи на площадката и я погледна право в очите.
Накрайникът на М–16 имаше надпис: БАЙОНЕТ ТЕЙЗЪР–4500.
„Господи — помисли си Суейн, докато стоеше над тялото на Харолд Куейд, — прилича на нов модел мотоциклет.“