Суейн се намръщи на петия.
18:14:12. Шестсекунден изблик. Нищо особено, просто още един участник и неговият водач телепортирани в лабиринта. Но двадесет и пет секунди след него бяха въпросните четири изблика в бърза последователност.
„Хрътките!“ — сети се Суейн.
Те бяха малки, така че телепортацията не бе отнела много време. Само по две секунди за всяка.
А това обясняваше и различията във времетраенето на останалите телепортации — някои участници бяха по-малки, а други по-големи — съответно изискваха по-малко или респективно повече време, за да бъдат телепортирани в лабиринта, някъде между пет и осем секунди.
Суейн се усмихна. Всичко си идваше на мястото.
С изключение на едно нещо.
Последният изблик.
Той се бе появил повече от двадесет и две минути след всички останали, които сами по себе си се бяха случили в рамките на двадесет минути.
И бе траял тридесет и четири секунди. Най-дългият от предишните изблици беше с продължителност девет секунди.
Какво беше това? Нещо добавено в последния момент? Нещо, което организаторите на Президиъна бяха забравили да сложат в лабиринта навреме?
Не беше каранадонът. Селексин му бе казал, че каранадонът е вкаран в лабиринта поне един ден преди началото на турнира.
Суейн не можеше да си го обясни, затова го остави така за момента. Беше време да тръгва.
Прибра листа в джоба си и като погледна за последен път безжизненото тяло на Рийз, тръгна към вратата с надпис „КЪМ ХРАНИЛИЩЕТО“.
Читалнята беше окъпана в жълтите отблясъци на бушуващия пожар.
В дъното на помещението, отвъд пламъците, се виждаше тъмният отвор на овъглената сервизна стая — пожарът в нея бе загаснал от само себе си.
Холи затвори очи, докато Селексин я превеждаше покрай окървавения труп, висящ от тавана. В един момент кракът й се хлъзна в локвата кръв, но Селексин я задържа да не падне.
Чуваха зад себе си ръмженето и сумтенето на хрътките, които се качваха по стъпалата.
Селексин задърпа Холи още по-силно — почти я влачеше между чиновете в читалнята.
— Асансьорът — прошепна Холи. — Върви към асансьора!
— Добре — каза Селексин и забърза.
В читалнята имаше стотици чинове — половината стояха на местата си непокътнати. Останалите обаче не бяха имали този късмет — бяха потрошени от каранадона и сега парчетата им се въргаляха навсякъде.
Асансьорите вече бяха близо.
Вратите на лявата кабина все още зееха отворени и през тях се виждаше тъмната асансьорна шахта. Навярно каранадонът ги бе дръпнал толкова силно, че не бяха могли да се затворят.
Селексин натисна бутона още преди да бе спрял да тича, удари се в стената и се завъртя.
В трепкащите отблясъци на огъня видя тялото на Хокинс леко да се полюшва пред вратата към стълбището.
А под него — пристъпваше бавно и предпазливо в читалнята — една хрътка.
През плетеницата от крака на чинове Селексин видя как втората хрътка се присъедини към първата и го полазиха тръпки.
Хрътките оглеждаха читалнята много бавно, взираха се под чиновете.
Селексин ги наблюдаваше напрегнато. Сега като че ли хрътките бяха по-решителни, по-сериозни. Беше време за убиване. Край на играта. Ловът бе започнал.
Холи се обърна да погледне отворената асансьорна шахта зад гърба им.
Въжетата, които се спускаха в шахтата, вече ги нямаше. Каранадонът ги бе скъсал и сега бяха на дъното й с останалата част от потрошената кабина. Нямаше как да се спуснат по този път.
Но панелът с номерата на етажите над другия асансьор все още работеше — те светваха един след друг. Кабината бавно се качваше.
ПН светна, после угасна.
П светна, угасна.
1 светна…
Холи усети как Селексин я дърпа за рамото.
— Хайде — рече той. — Не можем да останем тук.
— Но асансьорът…
— Няма да дойде навреме — Селексин я хвана за ръката и я поведе настрана от асансьорите тъкмо когато тя видя как двете хрътки влизат в читалнята отляво.
Селексин я влачеше надясно и същевременно наблюдаваше хрътките през краката на чиновете.
Бяха на шест метра и се движеха с хладнокръвната пресметливост на опитни ловци.
На светлината от пожара Селексин ги виждаше ясно. Острите като ками зъби, излизащи от кръглата глава; кокалестите предни крайници с окървавени нокти, дращещи по пода; яките, жилави задни крака; и дългите люспести опашки, които заплашително се размахваха зад черните тела, сякаш нямаха нищо общо с тях.
Идеалните ловци.