— Може би знаят — изсумтя Белос. — А може би не. Това вече няма значение.
— Ти се опозори! — изтърси Селексин.
— Не ми пука — отвърна предизвикателно Белос. — Направих, каквото беше необходимо, за да спечеля. И дори да разберат за хрътките, пак ще им докажа, на всички, че съм спечелил този Президиън.
— И как ще го постигнеш? — попита Селексин.
Суейн направи гримаса — знаеше отговора.
— Като остана единственият оцелял участник — каза Белос.
Суейн изпъшка.
После отново чу гласа на Холи. Беше ясен, до ухото му:
— Татко, тук е.
— Какво?
— Асансьорът — рече тя. На панела с номерата на етажите над вратите на асансьора номер „3“ светна.
Чу се тихо звънване.
Вратите се отвориха. Пред тях се разкри тъмната кабина.
— Влизай — бързо каза Суейн на Селексин. — Веднага.
После, с Холи на ръце, стъпи заднишком в асансьора, а Селексин се спусна към панела с бутоните и натисна един от тях.
Белос не реагира бързо. Всъщност въобще не реагира.
Просто продължи да върви напред. Към асансьора.
Вратите започнаха да се затварят.
Белос спокойно вървеше към асансьора.
Суейн остана с впечатлението, че Белос въобще не бърза да стигне до тях. Сякаш разполагаше с цялото време на света.
Сякаш знаеше нещо, което те не знаеха. Сякаш беше изчислил…
Но тогава вратите се затвориха; тъмнината ги погълна и асансьорът заслиза надолу.
На пода на асансьора лежаха две дълги флуоресцентни тръби — Хокинс ги беше свалил, когато той и останалите се криеха на първия етаж.
Суейн зави една от тях на мястото й и кабината се окъпа в мътна бяла светлина.
— Е, лесно се измъкнахме — каза Селексин.
— Твърде лесно — рече Суейн.
— Защо не ни последва, татко? — попита Холи. — Преди ни гонеше навсякъде. Навсякъде.
— Не знам, скъпа.
— Е, тръгнахме безпрепятствено — обади се Селексин. — И това сега е най-важното.
— Точно това ме притеснява — каза Суейн.
И тогава се случи.
Внезапно. Ненадейно.
Чу се силен, тежък удар върху покрива на асансьора.
Всички се смръзнаха. А после бавно, много бавно погледнаха към тавана.
Белос бе скочил върху покрива на кабината!
Сигурно беше скочил през отворените врати на другия асансьор.
Суейн веднага осъзна грешката си.
— Мамка му!
— Какво? — рече Селексин.
— Сигурно ще се радваш да узнаеш — каза злъчно Суейн, — че току-що успяхме сами да се напъхаме в капан.
Прокълна се. Трябваше да го предвиди. Докато бягаха от Белос, той се бе движил по онзи странен дъгообразен начин като на практика ги беше принудил да отидат до асансьорите. Докато си мислеха, че се спасяват, те всъщност отиваха точно там, където бе искал той. По дяволите!
Изведнъж капакът на тавана се отвори.
Суейн блъсна Холи и Селексин в ъгъла на кабината.
Главата на Белос се появи през отвора, дългите му рога сочеха надолу.
Той се усмихна злобно.
После главата му изчезна и миг по-късно Белос се спусна през капака и стъпи на пода на кабината.
Точно пред тях!
— Няма къде да бягаш сега — ухили се той. — Най-после.
Суейн бутна Холи зад гърба си. Селексин стоеше до него. Белос беше в противоположния ъгъл, до панела с бутоните. Водача му вече го нямаше.
Суейн видя панела с бутоните и се зачуди кой ли от тях е натиснал Селексин. Надяваше се дребосъкът да е натиснал копчето за долния етаж. Тогава поне може би щяха да имат шанс да побягнат.
Видя светещия бутон и не искаше да повярва на очите си.
Светеше ПН–2.
Подниво Две. Хранилището. Най-долният етаж. Чакаше ги дълго пътуване.
— Натиснал си най-долния етаж? — прошепна той на Селексин. Все още не вярваше на очите си.
— За да избягаме възможно най-далеч — също така шепнешком отвърна Селексин. — Откъде да знам, че ще скочи върху…
— Тишина! — прогърмя гласът на Белос.
— О, я млъквай — рече Суейн.
— Да. И да ти го начукам — добави Селексин.
Белос вирна глава, изумен от такава безочливост, и се намръщи гневно.
После пристъпи към тях.
Едва сега Суейн осъзна колко едър всъщност е Белос — трябваше да се наведе, та рогата му да не опрат в тавана. А и телосложението му беше като канара. Суейн погледна златния нагръдник на гърдите му. Блестеше ослепително.
Видя също, че Белос е прибавил още няколко трофея на колана си. Освен дихателната маска на кондата и полицейската значка там висяха две нови попълнения: първо — и най-отвратително — главата на някакво тънко, подобно на насекомо същество; и второ — един по-земен обект — малък флакон полицейски газ, все още в калъфа си.
Суейн потръпна.
Флаконът беше на Хокинс.