А сега беше трофеят на Белос от убийството на младия полицай.
Белос забеляза, че Суейн гледа новата му придобивка. Докосна флакона на колана си.
— Странно оръжие — каза той. — В предсмъртния си миг твоят спътник го пръсна в очите ми, но без резултат. Вие човеците сигурно сте доста крехки същества щом нещо толкова жалко може да ви нарани.
— Ти си страхливец, Белос — презрително каза Селексин.
Белос се сепна, пристъпи към него и протегна ръка към главата на дребосъка.
Селексин се дръпна към стената.
Суейн грубо блъсна ръката на Белос настрани и каза спокойно:
— Не го закачай.
Белос си дръпна ръката, чинно изпълнявайки заповедта на Суейн. После замахна и удари Суейн в лицето.
Той се свлече на пода и се хвана за челюстта.
— И да ти го начукам — ухили се Белос. — Каквото и да означава това.
След това грабна Суейн за яката и го блъсна в стената на асансьора.
Суейн силно се удари в нея и падна на пода с хриптене.
Белос се наведе над него.
— Жалко човече. Как смееш да ме докосваш. Моят прадядо също е убил един човек навремето. В друг Президиън, преди две хиляди години. И този човек е плакал, влачил се е на колене, молел го е за милост.
Хвана Суейн за косата и го запрати срещу вратите на асансьора.
— И ти ли ще постъпиш така, земни човече? Ще плачеш за снизхождение? Ще молиш за милост?
Суейн лежеше по очи на пода. После бавно се надигна и опря гръб на вратите. Раната на устната му се беше отворила и кървеше обилно.
— Е, дребосъко? — рече Белос подигравателно. — Ще се молиш ли за живота си? — Направи кратка пауза, после се обърна към Холи в ъгъла. — Или може би ще се молиш за нейния?
— Ела тук — каза Суейн студено.
— Какво? — попита Белос.
— Казах: „Ела тук“.
— Не — усмихна се Белос. — Първо искам да се запозная с тази млада дама. — И пристъпи към Холи.
Селексин направи крачка встрани и препречи пътя му.
— Не — каза той твърдо.
Беше странна гледка. Селексин — метър и двайсет, облечен целият в бяло — защитаващ Холи от Белос — два метра и двайсет, облечен целият в черно.
— Сбогом, дребосъко — каза Белос, вдигна мощната си ръка, удари Селексин по главата и го запрати на пода.
После се наведе над Холи.
— А сега…
— Казах — рече един глас в ухото на Белос: — „Ела тук“.
Белос се обърна и видя Стивън Суейн и една дълга флуоресцентна тръба, която летеше към лицето му.
Суейн беше замахнал с все сила.
Ударът бе сполучлив. Тръбата се разби в лицето на Белос, навсякъде се посипаха стъклени парченца, а белият флуоресцентен прах поръси черната му физиономия.
Белос леко залитна. Но въпреки зрелищното пръсване на тръбата остана непоклатим — незасегнат от удара, с изключение на белия прах по катраненото му лице — просто стоеше и гледаше Суейн.
— Оо — рече Суейн.
Белос го удари.
Силно.
Суейн се блъсна във вратите на асансьора тъкмо когато той спря и те се отвориха. Той залитна назад и падна на пода в хранилището. Белос излезе след него, наведе се и го вдигна за ризата.
— Да, да — каза Белос. — Молел за милост, това е направил. И знаеш ли какво направил моят прадядо, докато този човек го молел?
Суейн не отговори.
— Обезглавил го — каза Белос и доближи посипаното си с бял прах лице до лицето на Суейн. — Откъснал му и ръцете. — Белос прокара ръка по златния нагръдник. — А после взел това. Славен трофей от такова безславно същество.
Суейн се вгледа по-внимателно в нагръдника. Действително, отблизо наистина приличаше на… на позлатена нагръдна броня на римски центурион.
„Римски центурион? — помисли си Суейн. — В Президиън? Преди две хиляди години? Господи…“
Белос го вдигна така, че маратонките му бяха цяла педя над земята, и го понесе към смачканите врати на другия асансьор. Когато каранадонът се бе измъквал от счупената кабина на дъното на шахтата, вероятно просто бе потрошил вратите, за да излезе.
Белос хвърли Суейн през отворените врати и той падна тежко върху останките от покрива на счупената кабина. Покривът беше на около метър и половина под нивото на хранилището.
Белос скочи на покрива след него и каза:
— Е, човеко? Ще се молиш ли?
Суейн се прокашля и отвърна:
— Не и в този живот.
— Тогава сигурно в следващия — каза Белос, вдигна го пак и го хвърли срещу бетонната стена на шахтата. Суейн падна на колене, закашля се и се преви от болка.
— За себе си ли мислиш сега, дребни човече? — попита Белос — крачеше около Суейн. — Или може би за това какво ще направя след като умреш? Кое е по-лошо? Мисълта за твоята смърт или мисълта за това какво ще направя с дъщеричката ти, след като умреш?