„Трябва да се измъкна.“
„Трябва да се измъкна.“
„Иначе ще умра.“
Почти беше стигнал до въжетата, когато една огромна черна ръка го хвана за глезена.
Метър и осемдесет.
Суейн се обля в студена пот.
Белос го държеше здраво и го дърпаше назад.
Суейн не можеше да направи нищо! Ясно беше, че Белос ще го държи до последния момент и после ще се претърколи на безопасно място до въжетата и ще остави кабината да го смаже. Този път нямаше изход, нямаше как да се измъкне от хватката на Белос. Асансьорът бавно приближаваше.
И тогава Суейн видя трофеите на колана на Белос точно пред очите си — и по-точно флакона на Хокинс.
„Газ…“
Но на Хокинс не му бе помогнал…
Метър и петдесет.
А после Суейн видя белия прах по лицето на Белос. Прахът от флуоресцентната лампа, която беше разбил в лицето му.
Прахът беше окислен флуор.
А флуорът, прибавен към газа, щеше…
„Не мисли! Няма време! Просто го направи!“
Откъсна аерозола от колана на Белос и го насочи към лицето му.
Но Белос замахна, перна го през ръката и изби дюзата на флакона.
„Не!“ — изкрещя наум Суейн. Сега не можеше да го напръска!
И в същия миг видя друга възможност.
Стисна решително зъби, заби дъното на флакона върху единия рог на Белос и проби флакона.
Съдържанието му незабавно започна да пръска от дупката. Суейн вдигна флакона и го насочи право към лицето на Белос.
Химическата реакция не закъсня.
Активните съставки на флакона — хлорацетофенон и разредена сярна киселина — се свързаха с окисления флуор и създадоха флуороводородна киселина, една от най-разяждащите киселини, познати на човека.
Белос изрева в агония. Мехурчетата изгаряща киселина се стичаха по лицето му. Той здраво стисна клепачи и пусна глезена на Суейн.
Метър и двайсет.
Суейн беше свободен!
Но това още не решаваше проблема.
Суейн се претърколи по гръб и ритна силно.
Ритникът беше сполучлив — попадна точно под челюстта на здравеняка и главата му се вирна.
Острите му рога пробиха пода на слизащия асансьор и в момент на чист ужас Белос осъзна какво се е случило.
Беше заклещен!
Рогата му бяха здраво забити в пода на спускащата се кабина, а под нея нямаше достатъчно място, за да може да се освободи.
Деветдесет сантиметра.
Суейн залази по корем по бетонния под на шахтата.
Шейсет сантиметра.
Усети как дъното на кабината докосва гърба му. Беше като да лазиш под кола.
Протегна се към едно от движещите се противовесни въжета и здраво уви ръка около него.
Белос вече лежеше на земята и отчаяно дърпаше рогата си. Нададе пронизителен вой:
Тридесет сантиметра.
Суейн усети как въжето дръпна ръката му — и полетя във въздуха; краката му се плъзнаха изпод асансьора миг преди кабината да удари дъното. Трясъкът отекна, воят на Белос спря и Суейн се понесе нагоре в тъмнината на шахтата.
Полетът му нагоре внезапно спря.
Защото и противовесното въже спря, когато кабината стигна дъното на шахтата.
Цареше тишина.
Беше тъмно — само слаба жълтеникава светлина се процеждаше през смачканите врати, водещи към хранилището.
Суейн висеше на метър и осемдесет над покрива на работещия асансьор, обвил с ръце въжето до стената. Погледна надолу към кабините.
Беше странна гледка — и двете кабини една до друга, на дъното на шахтата, едната напълно разрушена, другата просто спряла.
Изведнъж капакът на работещия асансьор се отвори и Суейн изтръпна. Не беше възможно Белос да…
През дупката се показа главата на Холи и Суейн облекчено въздъхна. Тя се заоглежда притеснено. Най-сетне го видя да се полюшва на въжето до стената на шахтата.
— Татко! — извика Холи и се качи на покрива на асансьора.
Суейн се пусна от въжето и скочи до нея на покрива. Тя се хвърли в прегръдките му.
— Татко, толкова ме беше страх…
— Мен също, скъпа. Повярвай ми, мен също.
— Добре ли направих? Натиснах ли каквото трябва?
— Да, скъпа — рече Суейн. — Беше страхотна.
Холи кимна доволно и го прегърна още по-силно.
Селексин мушна глава през отвора на капака, видя Суейн и Холи, после се заоглежда в празната тъмна шахта.
— Всичко е наред — каза Суейн. — Белос е мъртъв.
— И аз така разбрах — рече Селексин.
Суейн се намръщи. Селексин посочи с глава отвора на покрива. Суейн погледна през него.
— Ох…
През пода на кабината се подаваха два остри черни рога — рогата на Белос. Бяха пробили асансьора и стърчаха, като емблемата на капака на кадилак. Единственото останало от Белос.