Пак се наведе над гишето и пак видя ужасната гледка — обезобразеното тяло на една полицайка.
Партньорката на Хокинс.
Беше буквално разкъсана — ръцете й ги нямаше: бяха откъснати. Униформата й бе цялата в кръв. Суейн едва успя да различи разпореното място, откъдето Белос бе откъснал значката й.
И тогава видя пистолета й на пода — на сантиметри от отчаяно протегнатата й ръка.
Хрумна му, че вероятно може да си простреля гривната.
Не, куршумът щеше да мине през ръката му.
Но въпреки това се наведе и взе пистолета. За самозащита.
Внезапно зад гърба му се чу силен трясък.
Холи изпищя, Суейн мигом се обърна и видя…
Каранадонът, клекнал на едно коляно, бавно се изправяше.
Точно зад Холи!
Сигурно беше спал на първия етаж! И сигурно бе скочил оттам!
Без дори да се замисля, Суейн вдигна пистолета и стреля два пъти. И двата изстрела не уцелиха с три метра. За бога, за пръв път хващаше пистолет.
Холи изпищя и изтича при него.
Бум!
Каранадонът направи крачка напред.
Суейн отново вдигна пистолета. Стреля. Не улучи. Този път два метра настрани. Все пак по-близо.
Бум! Бум!
— Да бягаме! — извика Холи. — Да бягаме!
— Още не! Ще го уцеля! — отвърна Суейн.
Каранадонът се засили в атака.
Бум! Бум! Бум!
— Добре, да бягаме! — извика Суейн.
Хукнаха към лавиците. Каранадонът ги настигаше. Завиха покрай един ъгъл и навлязоха в тясна пътека с лавици от двете страни. Суейн хвърли поглед през рамо.
И изведнъж се препъна в нещо и се просна по очи на земята. Пистолетът изхвърча от ръката му и се хлъзна по мраморния под.
Бум! Бум! Бум!
Земята под него се тресеше. Суейн се обърна да види в какво се е спънал.
Беше труп. Разкъсаният труп на кондата — подобното на скакалец извънземно, което хрътките бяха убили, докато Суейн и останалите наблюдаваха от балкона на първия етаж.
Бум!
Подът се разтърси за последен път.
Тишина. Като се изключеше бипкането на гривната.
Суейн вдигна поглед и видя Холи от другата страна на трупа.
А зад нея — точно зад нея — се издигаше огромното черно туловище на каранадона.
Холи не смееше да мръдне.
Каранадонът беше толкова близо, че тя усещаше топлия му дъх на врата си.
— Не мърдай — прошепна Суейн. — Само не мърдай.
Холи не отговори. Коленете й трепереха. Тя знаеше, че няма да помръдне, дори и да иска. Просто не можеше. По челото й избиха капчици пот. Каранадонът приближаваше…
Дъхът му идваше на къси, бързи струи, сякаш дишаше много, много бързо. Сякаш…
Душеше. Душеше я. Миришеше я.
Муцуната на звяра бавно доближи тялото й.
Холи беше вцепенена от ужас. Искаше да изкрещи. Тя сви юмруци и стисна очи.
Изведнъж почувства студена влага да докосва лявото й ухо. Беше носът на каранадона, върхът на неговата тъмна, набръчкана муцуна. Носът му беше студен и влажен, като на куче.
Холи едва не припадна.
Суейн с ужас наблюдаваше как каранадонът души лявата част на главата на дъщеря му.
Звярът не бързаше. Движеше се бавно. Методично. Увеличаваше страха им.
Бяха в ръцете му.
Суейн чуваше настоятелното бипкане на гривната. Колко ли време оставаше? Не смееше да погледне — не смееше да свали очи от каранадона. „Мамка му!“
Прехвърли тежестта на тялото си — и, странно, усети нещо в джоба си. Телефонната слушалка. Сега нямаше да му свърши кой знае каква работа. Чакай малко…
В джоба му имаше още нещо…
Запалката.
Суейн бавно бръкна в джоба си и извади запалката на Джим Уилсън.
Каранадонът душеше глезените на Холи.
Холи стоеше неподвижно със стиснати очи и свити юмруци.
Суейн прехвърли запалката в дланта си. Ако можеше да запали нещо с нея, пламъците може би щяха да откъснат звяра от дъщеря му поне за миг.
Но пък запалката не беше запалила по-рано, на стълбището.
„Сега трябва да запали.“
Суейн поднесе запалката до най-близката лавица — до една стара прашна книга с твърда подвързия.
„Моля те, запали. Поне веднъж. Моля те, запали.“
Запалката се отвори с ясен металически звук.
Главата на каранадона мигом се вдигна и звярът се втренчи в Суейн, сякаш питаше: „Какво правиш?“
Суейн поднесе запалката по-близо до прашната книга, но каранадонът бързо скочи напред и след миг Суейн бе прикован по очи на земята — един огромен тежък крак притискаше гърба му.
Холи изпищя.
Суейн беше притиснат на земята по очи, ръцете му бяха прострени напред, а главата извита настрани — едната му буза беше плътно опряна до студения мраморен под. Той напразно се бореше да се освободи от тежестта на каранадона.
Звярът изрева. Суейн вдигна поглед и видя, че все още държи запалката в лявата си ръка. На лявата си китка видя гривната, която продължаваше да бипка настоятелно. С частица от съзнанието си той се зачуди колко ли им остава преди да избухне.