Джеймс Маршъл вдигна радиостанцията си. Беше пред главния вход на библиотеката. Големите стъклени врати бяха потрошени от нахлуването на момчетата от АНС само преди минути.
Беше операторът от минибуса.
— Какво има? — попита Маршъл.
— Сър, имаме визуално потвърждение, повтарям, визуално потвърждение за контакт на два етажа. Единият на ниското ниво на паркинга, а другият на приземния етаж.
— Отлично — каза Маршъл. — Съобщи на всички да не пипат нищо, докато не кажа, че може. В сила са процедурите за стерилизация. Всеки, който се приближи на по-малко от шест метра до някой от тези организми, ще се счита за „заразен“ и ще бъде поставен под карантина за неопределено време.
— Разбрано, сър.
— Дръж ме в течение.
Маршъл изключи радиостанцията.
После потри ръце и погледна горящата сграда пред себе си. Тя щеше да го изстреля нагоре в кариерата.
— Чудесно — рече той.
Суейн скочи на земята и свали Холи до себе си.
Бяха излезли.
Най-после.
Дъждът се беше усилил. Суейн се огледа. Бяха близо до югозападния ъгъл на сградата. Спомни си как беше излязъл от метрото преди. От източната страна на библиотеката.
Метрото.
Никой нямаше да му обърне внимание, ако го видеха в метрото с тези скъсани и мръсни дрехи, а и дрехите на Холи не бяха в по-добро състояние. Щеше да е просто поредният скитник с дете, живеещ в метрото.
Това беше изходът, това беше пътят към къщи.
Ако успееха да се измъкнат от АНС.
Суейн хвана Холи за ръка и тръгна на изток, покрай южната стена на библиотеката. Дъждът се сипеше върху тях. Минаха покрай счупения приземен прозорец, откъдето Суейн се беше върнал в библиотеката. Той се надяваше да могат да се измъкнат незабелязано, като използват прикритието на дъжда и сенките на дъбовете.
Стигнаха до югоизточния ъгъл.
Зад дъбовете се извисяваше голямата бяла ротонда. А зад нея беше метростанцията.
Жълтата полицейска лента все още опасваше библиотеката от дърво до дърво. Няколко агенти, въоръжени с М–16, стояха с гръб към сградата да пазят периметъра и да държат настрана малката тълпа безпомощни огнеборци, местни полицаи и разни нощни зяпачи. Нямаше много агенти — само колкото беше необходимо за обезопасяване на района. Суейн предположи, че повечето са вече вътре в сградата.
— Добре — обърна се Суейн към Холи. — Готова ли си? Време е да се прибираме вкъщи.
— Да — рече Холи.
— Приготви се да тичаш.
Изчака една секунда, надникна зад ъгъла на сградата и каза:
— Давай!
Втурнаха се през поляната и стигнаха под дърветата. Спряха до един огромен дъб да си поемат дъх.
— Стигнахме ли? — попита Холи задъхано.
— Почти — каза Суейн. После посочи ротондата. — Сега отиваме там. А след това в метростанцията. Искаш ли да те нося?
— Не, ще тичам.
— Хубаво. Готова ли си?
— Да.
— Тогава да тръгваме.
Отново побягнаха. Към ротондата.
Бум!
Маршъл усети как земята под него се разтърсва.
Все още беше на главния вход на библиотеката. Погледна вътре през счупените врати да види какво създава тези вибрации.
Нищо. Мрак.
Бум!
Маршъл се намръщи.
Бум! Бум! Бум!
Нещо идваше. Нещо голямо.
И тогава го видя.
„Да ме вземат мътните…“
Не изчака да погледне втори път. Обърна се и хукна надолу по стълбите, възможно по-далеч от входа, само секунда преди огромните врати на библиотеката да бъдат изтръгнати от пантите като кибритени клечки.
През това време Суейн и Холи бяха на половината път до ротондата.
В парка зад тях проехтя силен, гръмовен рев.
Суейн спря и се обърна. Поройният дъжд го шибаше по лицето.
— О, не! — възкликна той. — Пак ли?
Каранадонът стоеше на стъпалата пред главния вход. Големите стъклени врати на библиотеката лежаха на парчета пред огромния черен звяр. Агенти на АНС бягаха във всички посоки в стремежа си да са по-далеч от него.
Каранадонът не обръщаше никакво внимание на бягащите от него хора. Сякаш дори не забелязваше присъствието им. Просто стоеше пред входа и бавно въртеше глава.
Оглеждаше района.
Търсеше нещо.
Търсеше тях!
И ги видя. Застанали под дъжда на поляната между дърветата и голямата бяла ротонда.
Звярът изрева.
После скочи и с ужасяваща бързина измина разстоянието от библиотеката до дърветата. Мощното му тяло пореше пелената от дъжд, тежките му стъпки разтърсваха земята.
Бум! Бум! Бум!
Суейн и Холи хукнаха към ротондата. Стигнаха до нея и се качиха по стълбите на кръглата бетонна сцена.
Каранадонът навлезе в дърветата — мина като торнадо през клоните на един огромен дъб — и се насочи към ротондата.