„Третият път носи щастие…“ — помисли си той, присви очи и стреля пак.
Катинарът се пръсна от куршума!
0:09
Вратичката на контролната кутия се отвори и Суейн видя вътре една голяма червена ръчка. Механизмът беше прост: дърпаш ръчката надолу и трапът на сцената се отваря.
0:08
Суейн отново стреля, този път в ръчката. Не улучи. Хвърли поглед към каранадона — тъкмо навреме, за да види как мощният черен юмрук на звяра лети към лицето му! Изви глава и огромният юмрук се заби в сцената досами ухото на Суейн, като проби дупка в трапа. Каранадонът вдигна другата си лапа да нанесе, без съмнение, последния удар.
0:07
Суейн видя как огромната ръка се вдига и бързо изстреля още няколко куршума. Не улучи.
0:06
Ръката на каранадона беше над главата му. Кокалчетата му изпукаха, когато пръстите се свиха в юмрук.
— По дяволите! — извика Суейн на себе си. — Съсредоточи се!
Юмрукът на каранадона полетя надолу…
Суейн погледна цевта на пистолета…
… и изведнъж мерникът съвпадна с ръчката.
— Сега ми падна — каза Суейн.
Изстрелът отекна, куршумът изсвистя и… тряс!…ръчката се откъсна от пантата си в заря от искри, целият механизъм се освободи и…
0:05
… трапът под Суейн хлътна.
0:04
Юмрукът на каранадона се стовари в дупка въздух, защото Суейн пропадна във вътрешността на сцената.
И тупна сред облак прах в тъмнината.
0:03
Той видя каранадона да стои на сцената над него в осветения квадрат и да го гледа кръвнишки през дупката.
„Бързо!“
Погледна надясно и видя в мрака вертикална ивица светлина — ивицата, която показваше къде е вратата.
0:02
Залази натам.
0:01
Стигна до вратата и я блъсна с рамо; тя рязко се отвори и той излетя през нея в поройния дъжд и тежко тупна върху мократа трева.
0:00
Катаклизъм.
Експлозията от гривната бе яркобяла и ослепителна. Взривната вълна се движеше с хиляда мили в час.
Суейн долази на четири крака до бетонната основа на сцената и се подпря на нея. Нажежената до бяло пелена от светлина летеше над главата му. Той видя Холи — тя лежеше на земята до дърветата, запушила ушите си с ръце.
Каранадонът просто изчезна, когато яркобелият взрив изригна от него и превърна шестте подпиращи покрива на ротондата колони на прах. Останал без подпори, сводът се сгромоляса върху сцената.
Дебелата бетонна основа се напука от взрива, но издържа.
Суейн бавно се изправи и погледна ротондата. Огромният покрив лежеше порутен върху сцената, дъждът безмилостно плющеше върху него.
Едва ли беше останало нещо от каранадона, взривът беше твърде силен, температурата твърде висока. Да, това беше краят на каранадона.
Суейн изтича при Холи и я прегърна.
Няколко агенти от АНС затичаха към тях и той тъкмо щеше да хукне да бяга, когато…
Изведнъж…
Неочаквано…
Шест едновременни експлозии изригнаха от различни места в библиотеката. Гледката беше изумителна.
Най-големият взрив дойде от третия етаж. Приличаше на комбинация от два отделни взрива и беше два пъти по-голям от останалите бели огнени кълба, които излетяха от приземния и втория етаж на библиотеката.
От всички прозорци на сградата се разхвърчаха стъкла. Хората около нея се хвърляха на земята. Една подземна експлозия — точно където беше разположен паркингът — изкорени един огромен дъб и към прогизналото небе полетяха трева и пръст.
Цялата библиотека гореше на фона на проливния дъжд. От всички прозорци излизаха пламъци и докато Стивън Суейн тихомълком отвеждаше дъщеря си далеч от този ад, видя как третият етаж се продъни от само себе си и се срути върху по-долните.
Покривът на сградата беше все още цял, когато шестата и последна експлозия разтърси библиотеката — и се случи нещо странно.
Една празна асансьорна кабина излетя през покрива високо в небето, достигна връхната точка на параболата си и се върна като горящ метеор през покрива.
Именно тогава покривът не издържа и се срути и Нюйоркската градска библиотека — сред пукота на скърцащи греди, множество по-малки вътрешни експлозии и горящи пожари — рухна в огнен вихър и въпреки проливния дъжд започна да изгаря и последните останки от себе си.
Джеймс Маршъл гледаше онемял огнената смърт на сградата, която му беше обещала толкова много.
Вътре имаше поне тридесетима агенти. Едва ли някой бе оцелял.
Маршъл стоеше и гледаше как сградата гори. Нямаше да могат да извадят нищо от нея. Също както нямаше да вземат нищо и от ротондата. Маршъл бе видял със собствените си очи огромното черно същество да излиза през главния вход. И го бе видял да избухва.
Такъв бял взрив — микроядрен може би? — нямаше да остави много след себе си. По дяволите, нямаше да остави нищо.