Една тежка ръка падна на рамото му и професорът трепна. Обърна се, за да види, че това е един от „бандюгите“ на Финангелос.
Човекът каза със силен акцент, чийто произход Хари Селдън не можа незабавно да определи:
— Махай се оттук бързо.
— И каква ще е ползата? — попита Селдън. — Охраната ще дойде всеки момент.
— В такъв случай — кимна Намарти с дива усмивка — ще има бунт. Той няма да ни изплаши.
— Разбира се, че няма да ви изплаши — рече Селдън. — Много би ви харесало, само че бунт няма да има. Всички тихичко ще си идете — пак се обърна към студентите и отметна ръката от рамото си. — Ние ще се погрижим за туй, нали?
От тълпата някой извика:
— Това е професор Селдън! Страшно е готин! Не го удряйте!
Селдън почувства раздвоението на тълпата. Знаеше, че за някои едно ступване с охраната на университета би било добре дошло — просто от принципни съображения. От друга страна, имаше хора, които го харесваха, а и такива, които не го познаваха, но не биха желали да видят насилие срещу член на преподавателското тяло. Звънна женски глас:
— Пазете се, професоре!
Селдън въздъхна и хвърли преценяващ поглед към едрите младежи срещу себе си. Не знаеше дали ще може да се справи, дали рефлексите му са достатъчно бързи, а мускулите — достатъчно здрави, независимо от ловкостта му на извъртач. Единият бандюга го наближаваше, разбира се, прекалено самоуверен. Бавничко, което предостави на Хари Селдън малко от времето, нужно на застаряващото му тяло. Бандюгата протегна предизвикателно десница и това улесни нещата. Селдън хвана ръката му, извъртя се, приведе се, вдигна длан и рязко я спусна (с изръмжаване — защо ли му трябваше да ръмжи?). Бандюгата литна във въздуха, понесен частично от собствената си инерция. Приземи се на външния край на подиума с трясък и извадено от ставата дясно рамо.
Аудиторията изрева диво при такова неочаквано развитие на събитията. Моментално избухна гордостта от институцията.
— Оправи ги, професоре! — викна висок глас. Другите подеха вика му.
Селдън приглади косата си назад, опитвайки се да не пухти. Бутна с крак падналия стенещ бандюга от подиума.
— Още някой? — попита ласкаво той. — Или тихичко ще се махнете?
Гледаше Намарти и петимата му гангстери и понеже те нерешително мълчаха, каза:
— Предупреждавам ви, че сега тълпата е на моя страна. Ако се опитате да ми извадите душата, ще ви разкъсат на парчета… Хайде, кой е следващият? Давайте. Един по един.
При последното изречение повиши глас и направи малки приканващи движения с пръстите си. Тълпата запищя от кеф. Намарти упорито стоеше на своето място. Селдън скочи покрай него и обви с ръка врата му. Студентите вече се катереха по подиума, викайки: „Един по един! Един по един!“, и заставаха между телохранителите и Селдън.
Той увеличи натиска си върху дихателната тръба на оратора, после прошепна в ухото му:
— Има начин да се направи, Намарти, и аз го знам. Тренирал съм го с години. Ако само помръднеш и се опиташ да се измъкнеш, така ще ти повредя ларинкса, че никога повече няма да можеш да произнесеш нищо освен с шепот. Ако държиш на гласа си, прави, каквото ти кажа. Щом те поотпусна, нареди на твоята тайфа грубияни да се махнат. Ако изтърсиш нещо друго, туй ще са последните ти нормално произнесени думи. И върнеш ли се отново в това градче, няма вече господин Симпатяга. Ще си довърша работата.
За момент той намали натиска. Намарти дрезгаво проточи:
— Махайте се всички.
Онези бързо се оттеглиха, като помогнаха на пострадалия си другар.
Когато малко по-късно охраната на университета пристигна, Селдън рече:
— Съжалявам, господа. Лъжлива тревога.
Напусна полето и пак си тръгна към къщи с нещо повече от леко раздразнение. Беше се показал от една страна, която не би желал да демонстрира. Той бе Хари Селдън математикът, а не Хари Селдън садистът извъртач.
„Отгоре на всичко — мислеше си мрачно — Дорс ще научи за това.“ Всъщност по-добре да й каже сам, докато не е чула някой вариант, който ще направи впечатлението от инцидента по-тежко, отколкото беше в действителност.
Нямаше да бъде доволна.
3
И не беше.
Дорс го чакаше на вратата на апартамента в небрежна поза, с ръка на хълбока. Изглеждаше досущ така, както бе изглеждала преди осем години, когато за пръв път я срещна в същия този университет: слаба, добре сложена, с къдрава златисточервеникава коса — ужасно красива в собствените му очи, макар и не толкова красива, погледнато обективно, въпреки че след първите няколко дни от тяхното приятелство той вече никога не беше способен да я преценява обективно.