Не бях сигурен кое беше истина и кое — измислица. Ню Йорк или кристалната пещера, където бяхме видели да умира бог Пан.
Насочих приятелите си към една странична уличка, където щеше да се получи хубаво ехо, и изсвирих силно с уста пет пъти.
След около минута Рейчъл ахна:
— Колко са красиви!
От небето се спусна ято пегаси, пикирайки между небостъргачите. Водеше ги Брекджак, следван от четирима бели приятели.
— Здрасти, шефе! — обади се той. — Жив си, а?
— Да — отвърнах, — извадих късмет. Трябва да се върнем в лагера. И бързо!
— Точно работа за мен! О, циклопът пак е тук! Гуидо, как е гърбът ти?
Пегасът Гуидо мърмореше и се оплакваше, но в крайна сметка се съгласи да носи Тайсън.
— Е, време за раздяла — рече Рейчъл.
Кимнах смутено. Тя нямаше как да дойде с нас в лагера. Хвърлих поглед на Анабет, която се преструваше, че е много заета с пегаса си.
— Благодаря ти, Рейчъл — казах. — Без твоята помощ нямаше да успеем.
— На мен ми беше приятно. Като изключим това, че едва не загинах, а и смъртта на Пан също…
Гласът й изневери.
— Той спомена баща ти — спомних си аз. — Какво имаше предвид?
Рейчъл нервно задърпа презрамката на раницата си.
— Баща ми… Работата му… Той е известен предприемач.
— Значи си… богата?
— Ами… да.
— Затова ли успя да накараш шофьора да ни помогне? Казала си му името на баща си и…
— Да — прекъсна ме Рейчъл. — Пърси… Баща ми е строителен предприемач. Обикаля из целия свят и купува свободни терени. — Тя си пое дъх. — Терени от дивата природа. Разкопава и строи разни грозни блокове и търговски центрове. И сега, след като видях Пан… смъртта на Пан…
— Не бива да виниш себе си.
— И това не е всичко. Аз… не желая да говоря за семейството си. Не исках да знаеш. Съжалявам. Изобщо не биваше да си отварям устата.
— Спокойно — отвърнах аз. — Рейчъл, ти се справи страхотно. Преведе ни през Лабиринта. Държа се смело. Единствено това е от значение за мен. Не ме интересува какъв е баща ти.
В погледа й се четеше благодарност.
— Ами… ако някога ти се прииска да излезеш с простосмъртна… обади ми се.
— Ами… добре.
Тя вдигна вежди. Без да искам, отговорът ми беше прозвучал доста уклончив. Просто не знаех какво точно да кажа, тъй като всички останали ни слушаха. А и освен това през последните дни в главата ми беше истинска каша и вече нямах представа накъде клоняха чувствата ми.
— С удоволствие — побързах да добавя.
— Телефонът ми го няма в указателя — отвърна тя.
— Аз го имам.
— Все още е останал на ръката ти? Не вярвам!
— Не. Просто… запомнил съм го наизуст.
Рейчъл се усмихна щастливо.
— До скоро, Пърси Джаксън. Върви да спасяваш света.
Тя пое по Седмо авеню и изчезна в тълпата.
Когато се върнах при пегасите, видях, че Нико все още стоеше на тротоара. Неговият пегас не спираше да се дърпа и не му позволяваше да го яхне.
— Мирише на трупове! — оплака се пегасът.
— Стига, Поркпай! — обади се Блекджак. — Повечето полубогове миришат странно. Не са виновни за това. Ъъъ… не говорех за теб, шефе.
— Вървете без мен! — заяви Нико. — И без това не искам да се връщам в лагера.
— Нуждаем се от помощта ти, Нико — отвърнах.
Той намръщено скръсти ръце. Анабет сложи ръка на рамото му.
— Нико — рече тя, — моля те.
Изражението му бавно се смекчи.
— Добре — измърмори той неохотно. — Само заради теб. Но няма да остана там.
Вдигнах вежди към Анабет. Как така изведнъж Нико беше започнал да я слуша? Тя ми се изплези.
Издигнахме се във въздуха и след миг вече бяхме над Ийст Ривър, а долу под нас се разпростираше целият Лонг Айлънд.
Кацнахме на моравата между хижите и при нас веднага дотичаха Хирон, дебелият сатир Силен и няколко стрелци от хижата на Аполон. Кентавърът вдигна вежди, когато видя Нико, но, за моя изненада, съвсем спокойно прие новината, че Квинт е Дедал и че Кронос се е вселил в Люк.
— Точно от това се страхувах — рече той. — Трябва да побързаме. Да се надяваме, че сте забавили господаря на титаните, но челният му отряд скоро ще се появи. Нашите хора са вече по местата си. Елате!