Остави ме да размишлявам над думите му. И докато гледах как Клариса и Крис пеят глупавата лагерна песен, хванати за ръце в мрака, мислейки, че никой не ги вижда, нямаше как да не се усмихна.
Двайсета глава
Рожденият ми ден бива помрачен
Останалата част от лятото беше странна със своята обичайност. Продължихме редовните си занимания: стрелба с лък, катерене по стената, яздене на пегаси. Играхме на „Плени знамето“ (макар внимателно да избягвахме Юмрука на Зевс). Пеехме край лагерния огън, надбягвахме се с колесници и си правехме номера. Почти не се разделях с Тайсън, разхождах Госпожа О’Лиъри, но тя пак продължаваше да вие нощем, когато й станеше мъчно за предишния й стопанин. С Анабет общо взето се избягвахме. Беше ми приятно да бъда с нея, но едновременно с това и страдах, а още по-силно страдах и когато не бях с нея.
Исках да поговорим за Кронос, но нямаше как да не стигнем до Люк, а това исках да го избегна на всяка цена. Пък и тя ме срязваше всеки път, когато понечвах да повдигна въпроса.
На четвърти юли имаше фойерверки на плажа. През август беше толкова горещо, че ягодите се сваряваха на полето. Неусетно дойде и последният ни ден от лагера. След закуска, на шкафчето до леглото ми се появи обичайното писмо с предупреждение, че вечерта ще бъдат пуснати почистващите харпии и те ще изядат всеки, който не е уведомил Хирон за оставането си.
В десет сутринта вече бях на билото над хълма и чаках микробуса, който щеше да ме закара до града. Бях се разбрал да оставя госпожа О’Лиъри в лагера, Хирон ми обеща, че ще се грижи за нея. С Тайсън щяхме да се редуваме да идваме да я наглеждаме през учебната година.
Надявах се Анабет да пътува за Манхатън с мен, но тя дойде само да ме изпрати. Обясни, че щяла да остане в лагера още малко. Щяла да помага на Хирон, докато кракът му заздравее, и да продължи да разучава съдържанието на лаптопа на Дедал, което почти изцяло поглъщаше времето й през последните два месеца. След това възнамерявала да се върне при баща си в Сан Франциско.
— Ще ходя в някакво частно училище там — рече тя. — Сигурно няма да ми хареса, но…
Анабет сви рамене.
— Обаждай се от време на време — рекох.
— Разбира се — отвърна тя без ентусиазъм. — Ще хвърлям по едно око за…
И пак стигнахме до Люк! Само произнасянето на името му беше достатъчно да отвори голямата кутия с болка, тревога и гняв.
— Анабет — попитах, — как завършваше пророчеството?
Тя впи поглед в дърветата в далечината.
— „Със сетния си дъх на Атина кръвта / в последния час ще донесе гибелта“ — изрецитирах аз.
— „И участ, по-черна от смъртта дори / любимия ще покоси.“ — Анабет изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. — Това беше последният стих, Пърси. Доволен ли си сега?
Слънцето като че ли изстина изведнъж.
— О! — измърморих аз. — Значи Люк…
— Пърси, нямах представа за кого се отнася пророчеството. Не знаех дали… — тя замълча. — Аз и Люк… Дълги години той беше единственият, който проявяваше интерес към мен. Мислех…
В този миг грейна ярка светлина, все едно във въздуха пред нас се беше разтворила златна завеса.
— Няма за какво да се извиняваш, скъпа. — Пред нас стоеше висока жена в бяла рокля и със сплетена на плитка коса, преметната през едното рамо.
— Хера — рече Анабет.
Богинята се усмихна.
— Бях сигурна, че ще се справиш. Подвигът ти беше успешен.
— Успешен? — повтори Анабет. — Люк го няма. Дедал е мъртъв. Пан също. Как…
— Но семейството ни е в безопасност — прекъсна я богинята. — А онези е още по-добре, че ги няма. Гордея се с теб, скъпа.
Стиснах юмруци. Не вярвах на ушите си.
— Вие сте платили на Герион да ни пропусне да минем през ранчото, нали?
Хера сви рамене. Роклята й искреше във всички цветове на дъгата.
— Исках да улесня пътя ви.
— Но не ви е пукало за Нико. Радвали сте се, че ще го предадат в Тартар.
— О, стига — махна с ръка тя. — Не чу ли какво каза синът на Хадес? Тук никой не го иска. Не му е мястото в лагера.