— Да?
— Пак е свързано с въпроса за момичетата…
Намръщих се.
— Какво имаш предвид?
— Говоря за майка ти — отвърна Пол. — Мисля да й предложа.
Едва не изтървах чашата си.
— Да й предложиш… да се ожените? Ти и тя?
— Ами… да. Имаш ли нещо против?
— Питаш за позволението ми?
Пол се почеса по брадата.
— Не съм сигурен дали „позволение“ е точната дума, но все пак тя ти е майка. Знам, че сега не ти е леко. Смятам, че е правилно първо да поговоря с теб, по мъжки.
— По мъжки… — повторих аз. Прозвуча ми странно. Замислих се за Пол и за мама, как тя се усмихваше и се смееше, когато той беше край нея, и как се беше постарал да ме приемат в училището. И се чух как казвам: — Страхотна идея, Пол! Ще стискам палци!
Той се ухили широко.
— Наздраве, Пърси! Да вървим при останалите!
Тъкмо се канех да духна свещите, когато на вратата се позвъни.
Мама се намръщи.
— Кой ли може да е?
Беше странно, тъй като в новия ни блок имаше портиер, а той не се беше обадил да ни предупреди. Тя отвори вратата и ахна.
На прага стоеше баща ми. Беше облечен с къси панталони, хавайска риза и сандали — както обикновено. Черната му брада беше късо подстригана, морскозелените му очи искряха. Носеше овехтяла шапка, по която бяха закачени няколко блесни. На нея пишеше: „Късметлийската шапка на Нептун“.
— Пос… — Мама се сепна и замълча. Беше се изчервила до корените на косата си. — Здравей!
— Здравей, Сали — отвърна Посейдон. — Красива както винаги. Може ли да вляза?
Мама изписука нещо, което можеше да е както „Да“, така и „Помощ!“. Посейдон го прие за позволение и пристъпи вътре.
Пол озадачено местеше погледа си между тях. Накрая пристъпи напред.
— Здравейте, аз съм Пол Шарън.
Посейдон вдигна вежди.
— Шаран ли казахте?
— Не, не, Шарън.
— Аха — кимна Посейдон. — Жалко. Обичам шараните. Аз съм Посейдон.
— Посейдон? Странно име.
— Да. Но на мен ми харесва. Имам и други имена, но предпочитам Посейдон.
— Като бога на моретата.
— Абсолютно.
— Е! — прекъсна ги мама. — Радвам се, че успя да наминеш. Пол, това е бащата на Пърси.
— О! — Пол кимна, макар да не изглеждаше особено доволен. — Разбирам.
Посейдон ми се усмихна.
— Ето те и теб, момчето ми. О, Тайсън, здравей, сине!
— Тате! — Тайсън прелетя през стаята и прегърна здраво Посейдон, като едва не събори шапката му.
Пол зяпна смаяно. Обърна се към мама.
— И Тайсън ли…
— Не е от мен! — заяви тя. — Друг път ще ти обясня.
— Нямаше как да пропусна петнайсетия рожден ден на Пърси — рече Посейдон. — Ако бяхме в Спарта, от днес той щеше да е пълноправен мъж!
— Така е — обади се Пол. — Преподавам антична история.
В очите на Посейдон грейнаха пламъчета.
— Аз съм самата антична история. Сали, Пол, Тайсън… имате ли нещо против да ви отнема Пърси за секунда?
Прегърна ме през раменете и ме побутна към кухнята.
Щом останахме сами, усмивката му изчезна.
— Добре ли си, момчето ми?
— Да, защо?
— До ушите ми достигнаха какви ли не истории — рече Посейдон. — Но исках да ги чуя от теб. Разкажи ми всичко.
Разказах му. Той ме изслуша внимателно, без да отделя напрегнатия си взор от мен. През цялото време лицето му остана непроницаемо. Когато свърших, замислено кимна.
— Значи Кронос наистина се е върнал. Скоро ще избухне войната.
— А Люк? — попитах аз. — Наистина ли е изчезнал напълно?
— Не знам, Пърси. Но случилото се е изключително тревожно.
— Тялото му е смъртно. Няма ли как да го унищожите?
Посейдон изглеждаше притеснен.
— Може и да е смъртно. Но в Люк има нещо различно, момчето ми. Нямам представа как е бил подготвен да приеме душата на титана, но няма да е лесно да го убием. И въпреки това се опасявам, че точно това ще трябва да направим, за да изпратим Кронос обратно в ямата. Налага се да помисля. За нещастие имам си предостатъчно други проблеми.
Спомних си какво ми беше казал Тайсън в началото на лятото.
— Старите морски богове?