— Да. Битката започна с атака срещу мен, Пърси. Затова не мога да остана повече. В момента в океана бушува война. Едвам успявам да попреча на ураганите и тайфуните да не се стоварят върху сушата.
— Вземи ме с теб — помолих. — Ще ти помогна!
Край очите на Посейдон се появих бръчици, той се усмихна.
— Рано с още, момчето ми. Подозирам, че тук ще имат нужда от теб. Което ми напомня… — Той извади една мида, която заради външния вид и големината й наричахме „пясъчен долар“, и я пъхна в ръката ми. — Подаръкът ти за рождения ден. Внимавай за какво ще го похарчиш.
— Ъъъ… Да похарча пясъчния долар?
— Ами да. Навремето с един пясъчен долар можеше да си купиш какво ли не. Ще видиш, че все още е доста ценен, ако се използва в подходящия момент.
— И кой е подходящият момент?
— Когато дойде, ще разбереш — отвърна Посейдон.
Стиснах в шепата си пясъчния долар. Имаше още нещо, което ме притесняваше.
— Тате — рекох, — в Лабиринта срещнах Антей. И той каза… каза, че е любимият ти син. Беше украсил арената си с черепи и…
— И ги посвещаваше на мен — обади се Посейдон. — И сега ти се чудиш как е възможно някой да извършва такива зверства в мое име.
Кимнах смутено.
Той сложи потъмнялата си от слънцето ръка на рамото ми.
— Пърси, по-низшите създания извършват ужасни неща в името на боговете. Но това не означава, че ние ги одобряваме. Това, което правят нашите синове и дъщери уж заради нас, говори по-скоро за тях самите. А любимият ми син си ти, Пърси.
Посейдон се усмихна и за миг усещането да съм с него в кухнята беше най-хубавият подарък, който някога съм получавал за рождения си ден. В този момент мама се обади от всекидневната:
— Пърси, свещите ще угаснат!
— Хайде, върви — рече Посейдон. — А, забравих да ти кажа… Онова в Света Елена…
В първия момент си помислих, че говори за целувката на Анабет и се изчервих, но след това осъзнах, че имаше предвид нещо много по-важно.
— Изригванията продължават — рече той. — Тифон се събужда. Много е вероятно съвсем скоро, след няколко месеца, в най-добрия случай година, да се измъкне от оковите си.
— Съжалявам — рекох. — Не исках да…
Посейдон вдигна ръка.
— Не си виновен, Пърси. Рано или късно щеше да се случи, тъй като Кронос се опитва да събере при себе си всички древни чудовища. Но внимавай! Ако Тифон се освободи… досега не си се изправял срещу толкова могъщ противник. Предишния път всички богове заедно едва успяхме да го преборим. А когато се освободи, той ще дойде тук, в Ню Йорк. Ще се насочи направо към Олимп.
Точно такива прекрасни новини обичах да чувам на рождения си ден. Посейдон обаче ме потупа по гърба, сякаш не биваше да се тревожа за това.
— Трябва да тръгвам. Хапни едно парче торта и за мен.
Превърна се в мъгла и изчезна през прозореца на кухнята, подет от топлия ветрец от океана.
Бяха необходими доста усилия да убедим Пол, че Посейдон си е тръгнал през аварийното стълбище, но тъй като хората не могат да се изпарят във въздуха, накрая Пол беше принуден да ни повярва.
Натъпкахме се със синя торта и сладолед до пръсване. След това играхме на обичайните глупави игри. Тайсън така и не схвана идеята за играта на филми. Винаги произнасяше думата, която се опитваше да изиграе, но пък за сметка на това беше много добър на „монополи“. За нула време ме отръска до шушка и продължи да обира Пол и мама. Оставих ги да се забавляват и отидох в стаята си.
Оставих на шкафчето чинията с недояденото парче торта. Свалих наниза си от лагера и го оставих на перваза на прозореца. На него вече имаше три мъниста от трите ми лета в лагера — с тризъбец, Златното руно и последното, на което беше изобразен лъкатушещ лабиринт, символ на Битката за Лабиринта, както бяха започнали да я наричат лагерниците. Зачудих се какво ли щеше да е мънистото догодина, стига да оживеех, за да го получа. И ако изобщо лагерът оцелееше до следващата есен.
Погледнах телефона до леглото. Колебаех се дали да не се обадя на Рейчъл Елизабет Деър. Мама ме беше попитала дали искам да поканя още някой на купона и аз се бях сетил за Рейчъл. Но не го направих. Мисълта за това ме плашеше не по-малко от възможността да се спусна отново в Лабиринта.
Извадих нещата от джобовете на панталона — Въртоп, пакетче носни кърпички, ключа за апартамента. След това докоснах джоба на ризата и усетих нещо вътре. Едва сега си дадох сметка, че бях с бялата памучна риза, която ми беше дала Калипсо на Огигия. Извадих едно парцалче, развих го и открих стръкче лунна дантела. Беше изсъхнало, но пак се усещаше аромата на вълшебната градина. Натъжих се.