Спомних си последната молба на Калипсо: „И посади едно цвете в Манхатън заради мен!“. Отворих вратата към терасата и излязох навън.
Мама държеше няколко саксии там. Обикновено напролет садеше в тях цветя, но сега в тях имаше само пръст. Беше ясна нощ. Кръглата луна висеше над Осемдесет и втора улица. Внимателно боднах в пръстта изсъхналото стръкче лунна дантела и капнах няколко капки нектар от термоса си от лагера.
В първия момент не се случи нищо.
След това пред очите ми се надигна сребристо стъбълце и засия в топлата лятна нощ.
— Хубаво цвете — обади се глас.
Подскочих. Нико ди Анджело стоеше на аварийното стълбище до мен. Не бях усетил кога се е появил.
— Извинявай — продължи той. — Не исках да те стресна.
— Няма нищо. Какво правиш тук?
За последните два месеца беше пораснал с няколко сантиметра. Косата му беше рошава и дълга. Носеше черна тениска, черни джинси и сребърен пръстен с череп. На кръста му висеше меча му от стикско желязо.
— Нося новини — рече той. — Реших, че сигурно ще ти е интересно да ги чуеш. Дедал получи наказанието си.
— Видя ли го?
Нико кимна.
— Минос искаше да го вари във фондю вовеки веков, но баща ми не позволи. Нареди на Дедал да строи надлези и пътища в Асфодел, за да облекчи задръстванията в движението. Честно казано, на мен ми се струва, че старият изобретател е доволен от това решение. Продължава да гради и да твори. А през почивните дни се вижда със сина си и с Пердикс.
— Това е хубаво.
Той докосна замислено пръстена си.
— Но не затова дойдох. Открих някои неща. Имам предложение за теб.
— Какво предложение?
— Как да победиш Люк — отвърна Нико. — Ако съм прав, това е единствената ти възможност.
Поех си дълбоко дъх.
— Добре, слушам те.
Нико хвърли поглед през прозореца в стаята ми. Вдигна изненадано вежди.
— Това там… Това там синя торта ли е?
Стори ми се, че долових спотаен копнеж в гласа му. Зачудих се дали горкото хлапе е празнувало някога рождените си дни и дали е било канено на купон у приятели.
— Влез да те черпя с торта и сладолед — рекох. — Имаме доста да си поговорим.