— Да… — кимна Хирон. — Добре, да приключваме с приемите. Да благословим храната и да ядем. — Той вдигна чашата си. — За боговете!
Вдигнахме чаши и повторихме думите му.
С Тайсън отнесохме чиниите си до бронзовия мангал и хвърлихме малко от храната в огъня. Дано боговете да обичаха хляб със стафиди и ядки.
— Посейдон… — подех аз и след това добавих тихо: — Моля те, помогни ми с Нико, с Люк, с проблема на Гроувър…
Толкова много неприятности бяха надвиснали над главата ми, че цялата сутрин нямаше да ми стигне да ги наредя, затова се върнах обратно на масата.
Докато закусвахме, Хирон и Гроувър дойдоха при нас. Гроувър като че ли беше плакал. Тениската му беше облечена наопаки. Остави чинията си на масата и тежко седна до мен.
Тайсън смутено се размърда.
— Ще отида… ще отида да лъсна понитата риби.
Надигна се тромаво и излезе, като остави храната си недоядена.
Хирон се опита да се усмихне. Сигурно искаше да ми вдъхне кураж, но в кентавърския си вид се извисяваше над мен и хвърляше сянка върху масата.
— Как спа, Пърси?
— Ммм, добре. — Въпросът му ме учуди. Дали знаеше за странното обаждане, което бях получил снощи?
— Доведох Гроувър — продължи той, — за да си поговорите. И сега, извинете ме, трябва да изпратя няколко съобщения по Ирида. Ще се видим после.
Изгледа Гроувър многозначително и затропка с копита навън.
— За какво става дума? — попитах Гроувър.
Той ровичкаше унило яйцата си. Личеше си, че мислите му бяха другаде, тъй като отхапа зъбците на вилицата и сдъвка и тях.
— Хирон иска да ме убедиш — измърмори Гроувър.
Някой друг се настани на пейката до мен: Анабет.
— Аз ще ти кажа за какво става дума — рече тя. — За Лабиринта.
Притесних се. Всички в трапезарията хвърляха погледи към нас и си шушукаха. А Анабет седеше точно до мен — почти се опираше в мен.
— Не бива да идваш тук — изсъсках аз.
— Трябва да поговорим — настоя тя.
— Но правилата…
Не можеше да не знае, че на лагерниците не беше позволено да сядат на чужди маси. Забраната не важеше за сатирите. Те не бяха полубогове. Ние обаче трябваше да се храним само на масата на нашата хижа. Нямах представа какво беше наказанието при нарушение, тъй като никога не се беше случвало. Ако господин Д. беше тук, сигурно вече щеше да е удушил Анабет с вълшебна лозница, само че него го нямаше. Хирон също си беше тръгнал. Квинт ни погледна и само вдигна вежди, но си замълча.
— Гроувър е загазил яко — поде Анабет. — Има само един начин да му помогнем. И това е Лабиринта. По това работехме заедно с Клариса.
Размърдах се, мъчех се да проясня мислите си.
— Говориш за Лабиринта, в който в миналото са държали минотавъра, нали?
— Точно така — кимна тя.
— И той вече не е под царския дворец в Крит? А под някоя сграда в Америка?
Виждате ли? Трябваха ми само няколко години, за да схвана нещата. Всички важни места следваха Западната цивилизация — планината Олимп сега беше над „Импайър Стейт Билдинг“, а входът към Подземното царство беше в Лос Анджелис. Бях адски горд от досетливостта си.
Анабет въздъхна и поклати глава.
— Под сграда ли? Стига, Пърси! Лабиринтът е огромен. Не би се подбрал под цял град, да не говорим за отделна сграда.
Спомних си за съня си с Нико на брега на Стикс.
— Искаш да кажеш, че Лабиринтът е част от Подземното царство?
— Не. — Тя се намръщи. — Може и да има коридори, които да минават през царството на Хадес. Не съм сигурна. Но нещата са много по-сложни. Лабиринтът е точно под повърхността на света на простосмъртните, нещо като втори слой. Той се е разраствал в продължение на хиляди години, провирал се е под западните градове и сега през него можеш да стигнеш до всяка точка на земята.
— Ако не се загубиш — измърмори Гроувър. — И не загинеш от ужасна смърт.
— Гроувър, не може да няма начин! — възкликна Анабет. Имах чувството, че са водили този спор и преди. — Клариса оживя.
— На косъм! — извика той. — А другият…
— Той просто полудя, но е жив.
— О, каква утеха! — Долната устна на Гроувър потрепери. — Страшно ме успокои!
— Чакайте малко! — обадих се аз. — Каква е тази история с Клариса и кой е полудял?
Анабет хвърли поглед към масата на Арес. Клариса се взираше в нас напрегнато и като че ли се досещаше за какво говорехме, но побърза да сведе очи към чинията си.