— Ъъъ… Пърси.
Момичетата се спогледаха.
— О, Пърси Джаксън — рече русата. — Точно теб чакахме.
Изтръпнах. Момичетата бяха препречили вратата и усмивките им като че ли вече не бяха толкова приятелски. Ръката ми инстинктивно се прокрадна към джоба, в който бях пъхнал смъртоносния си химикал Въртоп.
В този миг отвътре се обади някой:
— Пърси?
Пол Шарън се зададе по коридора. За първи път истински се зарадвах да чуя гласа му.
Мажоретките отстъпиха встрани. Шмугнах се нетърпеливо между тях и в бързината, без да искам, докоснах бедрото на Кели.
Дзън!
Разнесе се звънтене, като при удар в куха метална тръба.
— Ау! — прошепна тя. — Внимавай, рибок!
Сведох поглед, кракът й си изглеждаше съвсем обикновен. Направо онемях от изненада, но не се помайвах повече, а се втурнах вътре, следван от смеха на мажоретките.
— Ето те! — възкликна Пол. — Добре дошъл в „Гуди“!
— Здрасти, Пол… ъъъ, господин Шарън. — Метнах поглед през рамо, но странните мажоретки бяха изчезнали.
— Пърси, изглеждаш, все едно си видял призрак.
— Ами…
Той ме потупа по рамото.
— Спокойно, знам, че ти е притеснено, но няма от какво да се боиш. Тук има много деца с дислексия и СДВ. Учителите знаят как да им помагат.
Едва не се разсмях. Дислексията и СДВ далеч не бяха най-големият ми проблем! Личеше си, че Пол искаше да ми помогне, но ако му кажех истината щеше да ме помисли за луд или пък направо да побегне с писъци. И тези мажоретки… Имах лошо предчувствие.
Погледнах надолу по коридора и изведнъж осъзнах, че бедата всъщност още не ме беше отминала. Червенокосото момиче, което бях видял на стълбите, тъкмо идваше откъм главния вход.
„Моля те, дано не ме забележи!“ — помолих се аз наум.
Но тя ме забеляза. И се оцъкли.
— Къде трябва да отида? — попитах Пол.
— Във физкултурния салон. Насам. Но…
— Чао!
— Пърси! — извика той, но аз не се обърнах.
Реших, че съм се отървал от нея.
Към салона се точеше безспирен поток от деца и не след дълго се озовах сред поне триста четиринайсетгодишни, натъпкани на пейките като сардели. Училищният оркестър свиреше фалшиво марш, който звучеше така, все едно някой беше напъхал десетина котки в чувал и ги налагаше с бейзболна бухалка. Няколко по-големи ученици, вероятно от ученическия съвет, се бяха изтъпанчили отпред с униформите си, сякаш искаха да ни кажат: „Хей, ние тук сме адски готини!“. Наоколо се мотаеха учители и ласкаво поздравяваха новите ученици. Стените на салона бяха облепени с големи лилаво-бели плакати с надписи от типа: „Добре дошли, бъдещи наши възпитаници“, „Гуди ще ви събуди“, „Всички тук сме едно семейство“ и тем подобни клишета и лозунги, от които ми идваше да повърна.
А и никой от останалите нови ученици не изглеждаше особено въодушевен. Което си беше напълно логично — адски тъпо е да те накарат да дойдеш да видиш новото си училище през юни, след като си във ваканция чак до септември, нали? Но в „Гуди“ „учениците се подготвят отрано за бъдещия си успех“, както пишеше в рекламната брошура.
Оркестърът спря да свири. Един мъж в раиран костюм застана пред микрофона и заговори, само че звукът така кънтеше в стените на салона, че нищо не се разбираше. Със същия успех онзи можеше и да си прави гаргара на трибуната.
Някой ме сграбчи за рамото.
— Какво правиш тук?
Това беше тя — червенокосият ми кошмар.
— Рейчъл Елизабет Деър — рекох аз.
Тя зяпна, явно не можеше да повярва, че съм запомнил името й.
— А ти си Пърси Някойси. Така и не разбрах фамилията ти миналия декември, когато се опита да ме убиеш.
— Не, не съм… не исках… А ти какво правиш тук?
— Същото като теб, предполагам. Дойдох да видя новото си училище.
— В Ню Йорк ли живееш?!?
— Какво, да не мислеше, че живея в язовира „Хувър“?
Изобщо не ми беше минавало през ума. Когато си мислех за нея (не че си мислех за нея често, просто от време на време се сещах, ясно?), винаги предполагах, че живее в района на язовира, тъй като все пак се бяхме срещнали там. Бяхме прекарали заедно не повече от десет минути, като за това време едва не я бях намушкал с меча си, тя беше спасила живота ми и после аз бях побягнал, преследван от отряд свръхестествени машини за убиване. Схващате каква е историята — най-обикновена случайна среща.