Звучеше адски изплашена.
— Спокойно — отвърнах, — той е точно…
Огледах се и изведнъж си дадох сметка, че дупката, през която бяхме паднали, вече не се виждаше. Над главите ни имаше обикновена скала. Коридорът като че ли се простираше без край в двете посоки.
Анабет ме хвана за ръката. При други обстоятелства сигурно щях да се смутя, но тук, в тъмното, се радвах, че поне знаех къде беше тя. В общи линии това беше единственото, в което можех да бъда сигурен.
— Две стъпки назад — предложи Анабет.
Отстъпихме назад, все едно бяхме попаднали в минно поле.
— Добре — въздъхна тя. — Помогни ми да огледам стените.
— Какво търсиш?
— Знака на Дедал — отвърна Анабет, сякаш се разбираше от само себе си.
— А! Добре. И как трябва…
— Ето го! — извика тя доволно. Опря длан в стената и натисна една резка, която заискря в синьо. Появи се гръцката буква делта: Δ.
Таванът над нас се отвори, по нощното небе блещукаха звезди. Кога се беше стъмнило толкова? По стената се появиха метални пречки като стълба, отвън долитаха викове.
— Пърси! Анабет! — Гласът на Тайсън заглушаваше всички останали.
С Анабет се спогледахме притеснено и се изкачихме на повърхността.
Заобиколихме скалите и едва не се блъснахме в Клариса, която вървеше начело на една групичка лагерници с факли.
— Къде се губите? — развика се ядосано тя. — Търсим ви от часове!
— Нямаше ни само няколко минути — отвърнах аз.
Появи се Хирон, следван от Тайсън и Гроувър.
— Пърси! — обади се Тайсън. — Добре ли си?
— Нищо ни няма — отговорих. — Паднахме в някаква дупка.
Те ме изгледаха недоверчиво и се обърнаха към Анабет.
— Честна дума! — продължих аз. — Появиха се три скорпиона и се наложи да се скрием в скалите. Но ни нямаше само няколко минути.
— Търсим ви от близо час — рече Хирон. — Играта свърши.
— Можехме да победим — измърмори Гроувър, — ако циклопът не беше седнал върху мен…
— Беше случайно! — възрази Тайсън и кихна силно.
Клариса се беше окичила със златния лавров венец, но дори не се опита да се похвали с победата, което беше изключително нетипично за нея.
— Дупка ли? — повтори тя подозрително.
Анабет си пое дълбоко дъх. Плъзна поглед наоколо.
— Хирон… може би е по-добре да поговорим в Голямата къща.
Клариса ахна:
— Открили сте го!
Анабет прехапа устни.
— Да. Открихме го.
От всички страни заваляха въпроси, явно не само аз нямах представа за какво става дума, но Хирон вдигна ръка и призова за тишина.
— Сега не му е времето, нито пък това е мястото. — Взря се в скалите преценяващо, все едно в тях изведнъж беше съзрял някаква голяма опасност. — Всички да се връщат в хижите и по леглата. Играта свърши, вечерният час отдавна мина!
Думите му бяха посрещнати от недоволно мърморене, но лагерниците се разотидоха на групички, като не спираха да си шепнат и да ми хвърлят подозрителни погледи.
— Това обяснява много неща — рече Клариса. — Сега вече знаем какво търси Люк.
— Чакайте малко! — възкликнах аз. — За какво говорите? Какво сме открили?
Анабет се обърна към мен, очите й бяха помрачени от тревога.
— Вход към Лабиринта. Път за нападение, който води право в сърцето на лагера.
Четвърта глава
Анабет нарушава правилата
Хирон настоя да отложим разговора за сутринта. Със същия успех можеше да каже: „Внимавай, животът ти е в непосредствена опасност! Лека нощ!“. Дълго се въртях в леглото, но когато най-накрая се унесох, сънувах затвор.
Момче в гръцка туника и сандали клечеше само в голяма каменна зала. Нямаше таван, виждаше се нощното небе, но стените от лъскав мрамор бяха високи поне десет метра и съвършено гладки. Из помещението имаше разпръснати дървени сандъци. Някои бяха преобърнати и изпочупени, сякаш някой набързо ги беше нахвърлял тук. От един се бяха разпилели бронзови инструменти и уреди — компас, трион и разни други неща, които не знаех за какво служат.
Момчето се беше свило в ъгъла и трепереше — от студ или може би от страх. По дрехите му имаше кал. Краката, ръцете и лицето му бяха издрани, все едно и то е било влачено по земята заедно със сандъците.