Клариса поклати глава.
— Няма да стъпя отново там за нищо на света!
Травис Стол се разсмя.
— Страх те е! Клариса я е шубе!
Клариса скочи. Изплаших се, че ще разкъса Травис пред очите ни, но тя само изсъска с разтреперан глас:
— И представа си нямаш за какво говориш, дребосък! Няма да сляза там! За нищо на света!
И изхвърча от арената.
Травис се огледа смутено.
— Не исках да…
Хирон вдигна ръка.
— На горкото момиче й се насъбра много тази година. Сега, съгласни ли сте, че Анабет трябва да е начело на групата, която ще слезе в Лабиринта?
Всички кимнаха, освен Квинт. Той скръсти ръце и заби поглед в масата, но като че ли никой не забеляза, че се въздържа.
— Добре тогава — Хирон се обърна към Анабет, — дойде и твоето време да се изправиш пред оракула, скъпа. След като се върнеш — ако изобщо се върнеш жива и здрава, — ще седнем да помислим какво ще правим оттук нататък.
Да стоя и да чакам Анабет да се върне беше по-трудно, отколкото сам да отида при оракула.
Бях го чувал да изрича пророчества на два пъти. Първия път беше в прашния таван на Голямата къща, където делфийският оракул спеше в тялото на сбръчкана мумия на стара хипарка. Втория път оракулът беше излязъл да се поразходи в гората. Все още сънувах кошмари за случилото се тогава.
Не ме беше страх от него, но пък бях чувал какви ли не истории — как след срещите с оракула някои лагерници полудявали или направо умирали от ужас заради непоносимо реалните видения, които той им показвал.
Докато чаках, обикалях напред-назад по арената. Госпожа О’Лиъри изгълта обяда си — петдесет килограма месо и няколко кучешки бисквити с размерите на автомобилна гума. Зачудих се откъде ли ги намираше Квинт. Не ми се вярваше, че е възможно да напълниш количката си с тях във всеки срещнат зоомагазин.
Хирон беше потънал в оживен разговор с Квинт и Аргус. Май спореха за нещо. Квинт упорито клатеше глава.
В другия край на арената Тайсън и братята Стол си играеха с малки бронзови колесници, които Тайсън беше направил от парчета от стари брони.
След малко ми писна да крача насам-натам и напуснах арената. Взрях се в тъмния прозорец на тавана на Голямата къща, там като че ли нищо не помръдваше. Защо се бавеше толкова Анабет? Бях сигурен, че моето посещение при оракула беше приключило много по-бързо.
— Пърси! — прошепна момичешки глас.
От храстите надничаше Хвойничка. Тя ставаше едва ли не невидима, когато край нея имаше зеленина.
Махна ми настойчиво да се приближа.
— Трябва да ти кажа нещо. Люк не е единственият, когото съм виждала да се мотае край пещерата.
— Кой друг?
Тя притеснено хвърли поглед към арената.
— Нямаше как да го кажа, тъй като той беше там.
— Кой?
— Учителят по фехтовка — отвърна дриадата. — Той също обикаляше край скалите.
Присви ме стомахът.
— Квинт? Кога?
— Трудно ми е да ти отговоря, тъй като не обръщам внимание на времето. Може би преди седмица, когато дойде тук.
— И какво правеше? Влезе ли вътре?
— Ами… не знам. Той ме плаши, Пърси. Дори не го видях откъде излезе на поляната. Просто изведнъж се появи. Предай на Гроувър, че е опасно да…
— Хвойничке? — обади се Гроувър от арената. — Къде си?
Дриадата въздъхна.
— Отивам при него. Не забравяй какво ти казах. Не му се доверявай!
И тя изтича към арената.
Отново вдигнах поглед към Голямата къща, само че сега ме гризеше още по-голямо безпокойство. Ако Квинт намисляше нещо… Нуждаех се от съвет. Анабет можеше и да намери някакво обяснение на думите на Хвойничка. Но къде беше тя? Каквото и да ставаше при оракула, вече трябваше да е свършило.
Накрая вече не издържах.
Да, не беше по правилата, но пък никой не ме гледаше. Спуснах се надолу по хълма и поех към къщата.
В салона цареше необичайно спокойствие. Бях свикнал да виждам господин Д. край камината да играе карти, да яде грозде и да хока сатирите, но той още не се беше върнал.
Поех по коридора, дъските на пода скърцаха под краката ми. Стигнах до стълбите и нерешително се спрях. Четири етажа по-горе беше малката вратичка към тавана. Анабет трябваше да е там. Ослушах се напрегнато. И това, което чух, направо ми изкара акъла.