Плач. Който идваше някъде отдолу.
Прокраднах се зад стълбите. Там зееше отворена ниска врата, която вероятно водеше към мазето. Дори не бях предполагал, че в къщата имаше мазе. Надникнах вътре и видях два силуета в другия край, седнали сред щайги с амброзия и сладко от ягоди. Единият беше на Клариса. Другият беше на латиноамериканец с раздрани панталони и мръсна черна тениска. Косата му беше мазна и рошава. Той се беше свил и хлипаше. Това беше Крис Родригес — лагерникът, избягал при Люк.
— Спокойно — говореше му Клариса. — Хайде, пийни още малко нектар.
— Ти си видение, Мери! — Крис се сви в ъгъла. — Махни се!
— Не съм Мери. — Гласът й беше нежен и тъжен. Трудно ми беше да повярвам, че тя можеше да звучи и по този начин. — Аз съм Клариса. Спомни си, моля те!
— Тъмно е! — изпищя Крис. — Толкова е тъмно!
— Ела навън — заувещава го тя. — Слънцето ще ти помогне.
— Хиляди… хиляди черепи. Земята ще го излекува.
— Крис — умоляваше го Клариса, която сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Трябва да се оправиш! Моля те! Господин Д. ще се върне скоро. Той е специалист по лудостта. Не се предавай!
Очите на Крис искряха отчаяно като на приклещен плъх.
— Няма изход, Мери. Няма изход.
В следващия миг ме зърна и задавено изхъхри:
— Синът на Посейдон! Ужас!
Дръпнах се назад. Надявах се, че Клариса не ме беше видяла. Ослушах се, очаквах да изскочи и да ми се разкрещи, но тя остана вътре, продължи да говори на Крис с нежния си тъжен глас, опитваше се го да го придума да пийне още глътка нектар. Сигурно беше решила, че Крис бълнува. Но все пак — „синът на Посейдон!“. Крис гледаше към мен, но въпреки това имах чувството, че говореше за някой друг.
И колко нежно се държеше с него Клариса — изобщо не ми беше хрумвало, че тя може да си падне по някого. Как само произнасяше името му… Познаваше го отпреди той да избяга при Люк. И явно са били приятели. А сега той трепереше в тъмното мазе, страхуваше се да излезе навън и бълнуваше за някоя си Мери. Нищо чудно, че Клариса не искаше да стъпи отново в Лабиринта. Какво ли се беше случило с Крис там?
Чу се скърцане — май вратата към тавана се беше отворила. Хукнах навън. Не исках да оставам в къщата нито миг повече.
— Е, успя, скъпа — рече Хирон.
Анабет се качи на арената. Седна на една каменна пейка и заби поглед в земята.
— Какво стана? — попита Квинт.
Анабет погледна първо мен. Не ми стана ясно дали ми даваше някакъв знак, или просто в погледа й се четеше само страх. След това се обърна към учителя по фехтовка.
— Оракулът изрече пророчеството си. Аз ще поведа групата към работилницата на Дедал.
Не последваха поздравления и радостни възгласи. Не че не харесвахме Анабет и не искахме най-сетне да получи възможност да извърши подвиг, но тази мисия изглеждаше безумно опасна. След като вече бях видял Крис Родригес, не ми се мислеше, как Анабет ще се спусне в шантавия лабиринт.
Хирон тропна с копито по мръсния под.
— И какво точно се казва в пророчеството, скъпа? Думите са важни…
Анабет си пое дълбоко дъх.
— Ами… добре, ето какво гласеше: „В мрака на Лабиринта безкраен те праща съдбата…“.
Чакахме със затаен дъх.
— „там чакат те мъртвите, предателят и изчезналият с рогата.“
Гроувър изведнъж наостри уши.
— Изчезналият с рогата! Това се отнася за Пан!
— В компанията на мъртвите и на предателя не ми звучи особено добре — измърморих аз.
— И? — настоя Хирон. — По-нататък?
— „Дали ще пожънеш успех — туй на сенките господарят ще каже — продължи Анабет. — Със сетния си дъх на Атина кръвта…“
Спогледахме се смутени. Анабет беше дъщеря на Атина, а „сетният дъх“ определено не звучеше добре.
— Не бива да прибързваме с изводите — обади се Силена. — Анабет не е единственото дете на Атина, нали?
— А кой е този господар на сенките? — попита Бекендорф.
Никой не отговори. Сетих се за обаждането по Ирида и как бях видял Нико да призовава духове на мъртвите. Имах лошото предчувствие, че пророчеството се отнасяше точно до това.
— И как продължава? — настоя отново Хирон. — Пророчеството ми звучи недовършено.
Анабет се поколеба.
— Не помня.
Хирон вдигна вежди. Анабет беше прословута с паметта си. Никога нищо не забравяше.
Тя се размърда неловко.
— Нещо от рода на „в последния час ще донесе гибелта“.