Нямах представа как Кели беше успяла да ме усети в съня, но това, което научих, ми дойде в повече. Армията на врага беше готова, Кронос лично щеше да я поведе. Оставаше им само да намерят начин да се ориентират в Лабиринта, за да нападнат лагера и очевидно Люк беше убеден, че това ще се случи съвсем скоро.
Изкушавах се да изтичам да събудя Анабет и да й разкажа, но беше посред нощ. След това си дадох сметка, че вътре беше по-светло, отколкото би трябвало. Фонтанът излъчваше синьо-зелено сияние, още по-ярко и настойчиво от онова предишната вечер. Водата само дето не жужеше.
Станах от леглото и се приближих.
Този път не се чу глас, упътващ ме да пусна драхма. Имах чувството, че фонтанът само ме е чакал да се събудя.
Сигурно щеше да е по-добре да се върна в леглото. Но вместо това си спомних какво бях видял предишната нощ — странния образ на Нико на брега на река Стикс.
— Искаш да ми покажеш нещо ли? — попитах на глас.
Фонтанът не отговори.
Не хвърлих монета в парата, но този път тя явно не беше необходима. Все едно някаква друга сила беше поела контрола над водата от богинята Ирида. Парата заблещука. Появи се Нико. Вече не беше в Подземното царство. Стоеше в някакво гробище под обсипано със звезди небе. Около него се извисяваха огромни върби.
Пред него копаеха няколко гробари. Чух тракане на лопати, видях как се изхвърля пръст от дупката. Нико беше облечен с черно наметало. Виеха се кълба мъгла. Беше топло и влажно, квакаха жаби. В краката на Нико лежеше голяма торба на „Уол Март“.
— Достатъчно ли е дълбока? — попита Нико. Звучеше ядосан.
— Почти, господарю — отвърна духът, когото бях видял с него предишния път. — Но пак ви казвам, господарю, не е нужно. Нали вече можете да се съветвате с мен?
— Искам да чуя и второ мнение. — Нико щракна с пръсти и копачите спряха работа. От дупката изпълзяха два силуета. Не бяха хора, а скелети в изгнили дрехи. — Свободни сте. Благодаря ви.
Скелетите се разпаднаха на купчина кости.
— Със същия успех може да благодарите на лопатите — измърмори сянката. — И те толкова ще ви разберат.
Нико не му обърна внимание. Бръкна в торбата и извади стек с дванайсет кока-коли. Отвори една кутийка, но не отпи, а изля съдържанието в гроба.
— Нека мъртвите вкусят отново — прошепна той. Нека се надигнат и приемат приношението ми. Нека си спомнят.
Хвърли останалите кутийки в гроба и извади шарена хартиена торба. Отдавна не бях виждал такива, но веднага я познах — Happy Meal на „Макдоналдс“.
Обърна я и изтърси в дупката пържените картофки и хамбургера.
— По мое време използвахме животинска кръв — измърмори духът. — Върши същата работа. Те няма да усетят разликата.
— Все пак им дължим някакво уважение — отвърна Нико.
— Добре, но поне ми дайте играчката — примоли се сянката.
— Мълчи! — заповяда той. Хвърли още няколко кутийки безалкохолно, сандвичи и картофки в гроба и занарежда на старогръцки. Хванах само няколко думи — нещо за мъртвите, спомените, ставането от гроба и тем подобни симпатични работи.
Гробът забълбука. Надигна се пенеста кафява течност, сякаш цялата дупка беше пълна с кока-кола. Мъглата се сгъсти. Жабите замлъкнаха. Сред паметниците се появиха силуети: синкави сенки в човешка форма. Нико беше призовал мъртвите с кока-кола и чийзбургери.
— Много са — обади се притеснено духът. — Не си знаете силата.
— Спокойно, всичко е под контрол — отвърна Нико, но гласът му трепереше. Извади меча си — късо острие, направено от черен метал. За първи път виждах нещо подобно. Не беше от божествен бронз, нито пък от стомана. Може би беше от желязо. Щом го зърнаха, сенките се отдръпнаха.
— Един по един! — заповяда Нико.
Един силует пристъпи напред и коленичи пред ямата. Залочи като куче. Призрачните му ръце лакомо загребваха пържени картофки. Когато се изправи, вече беше придобил много по-ясни очертания — момче с гръцка броня, с къдрава коса и зелени очи. Наметалото му се придържаше със закопчалка във формата на раковина.
— Кой си ти? — попита Нико. — Говори!
Момчето се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни. След това се разнесе сух, като шумоляща хартия глас:
— Тезей.
Не можеше да бъде! Нямаше как да е Тезей. Това беше някакво си момче. Бях израснал с историите за Минотавъра и винаги си го бях представял като едър и силен мъжага. А призракът, който виждах сега, не беше нито силен, нито висок. И на години беше най-много колкото мен.