— Как мога да върна сестра си? — попита Нико.
Очите на Тезей бяха безжизнени.
— Не се и опитвай. Би било лудост.
— Отговори ми!
— Вторият мъж на майка ми умря — заразказва Тезей. — Хвърли се в морето, защото реши, че съм загинал в Лабиринта. Исках да го върна, но не успях.
— Размяната на душите, господарю! — изсъска духът. — Попитайте го за нея!
Тезей се намръщи.
— Този глас ми е познат! Познавам го!
— Нищо подобно, глупако! — сряза го духът. — Отговори на въпроса на господаря и не дрънкай глупости!
— Познавам те! — настоя Тезей, който сякаш се мъчеше да си припомни.
— Искам да разбера за сестра ми — обади се Нико. — Слизането в Лабиринта ще ми помогне ли да си я върна?
Тезей се оглеждаше, но явно не можеше да види духа. Бавно се обърна отново към Нико.
— Лабиринтът е опасен. Едно-единствено ми помогна да премина през него: любовта на момичето. Само нишката не е достатъчна. Ако не беше царската дъщеря да ме води…
— На нас не ни трябва — обади се духът. — Аз ще ви водя, господарю. Попитайте го дали е вярно за размяната на душите. Той ще ви каже.
— Душа за душа — рече Нико. — Вярно ли е?
— Ами… строго погледнато, да. Но…
— Замълчи! — прекъсна го духът.
Изведнъж другите сенки край гроба се раздвижиха нетърпеливо. Размърдаха се и зашепнаха смутено.
— Искам да видя сестра си! — заповяда Нико. — Къде е тя?
— Той идва! — рече уплашено Тезей. — Усетил е, че призовавате мъртвите. И идва насам.
— Кой? — попита Нико.
— Дошъл е да разбере откъде струи тази мощ — продължи Тезей. — Трябва да ни освободите!
Водата във фонтана затрептя и зажужа. Изведнъж осъзнах, че цялата хижа се тресеше. Шумът се усили. Образът на Нико засия, стана толкова ярък, че трябваше да отклоня очи.
— Стига! — извиках силно. — Достатъчно!
Фонтанът се пропука. Тайсън прошепна нещо насън и се обърна. Лилавото сияние хвърляше ужасни призрачни сенки по стените, все едно в хижата прииждаха духовете на мъртвите.
В отчаянието си извадих Въртоп и с един удар разсякох фонтана. По пода плисна солена вода, големият каменен басейн се разпадна на парчета. Тайсън изсумтя и отново прошепна нещо, но не се събуди.
Отпуснах се на земята разтреперан. Така ме намери на сутринта Тайсън — взрян в останките на фонтана.
На зазоряване се събрахме край Юмрука на Зевс. В раницата си носех термос с нектар, пакетче амброзия, спален чувал, дрехи, фенер и резервни батерии. Въртоп беше в джоба ми, а на китката ми искреше вълшебният щит-часовник, който Тайсън ми беше направил.
Утрото беше ясно. Мъглата се бе вдигнала и небето беше синьо. Днес лагерниците щяха да тренират, да летят с пегаси, да се упражняват да стрелят с лък и да се катерят по стената с лава, а ние се спускахме под земята.
Хвойничка и Гроувър стояха настрани. Личеше си, че Хвойничка е плакала, но сега се държеше, за да не обезсърчава Гроувър. Не спираше да оправя дрехите му, нагласяше му шапката, махаше косъмчета от ризата му. Тъй като нямахме представа какво ще открием долу, той беше облечен като човек — с шапка, за да скрие рогцата, джинси и кецове, за да не се виждат копитата.
Хирон, Квинт, Госпожа О’Лиъри и още много лагерници бяха дошли да ни пожелаят успех, но наоколо цареше необичайна за едно изпращане суматоха. До скалите бяха опънати две палатки за часовоите, които щяха да охраняват входа към пещерата. Бекендорф и братята му нареждаха препятствия, набучваха заострени колове на пътя на врага и копаеха окопи. Хирон беше заповядал входът да не остава без надзор.
Анабет за пореден път проверяваше раницата си. Когато се появихме с Тайсън, тя се намръщи:
— Пърси, изглеждаш ужасно.
— През нощта е убил фонтана — прошепна й Тайсън.
— Какво? — премига тя.
Но преди да успея да обясня, при нас доприпка Гроувър.
— Май вече сте готови, а?
Опитваше се да звучи бодро, но си личеше, че е притеснен. Не исках да го плаша повече, но си спомних за съня си и преди да размисля, извиках:
— Хирон, може ли да те помоля нещо?
— Разбира се, момчето ми.
— Ей сега се връщам — казах на останалите и кимнах към дърветата. Хирон вдигна вежди, но ме последва. — Снощи сънувах Люк и Кронос.