Някакъв тип зад нас изшътка:
— Млъкнете! Идва ред на мажоретките!
— Здравейте! — извика в микрофона русокосата, с която се бях сблъскал на вратата. — Аз се казвам Тами, а до мен е Кели.
Кели направи циганско колело.
И този миг Рейчъл изпищя, все едно някой я беше убол с карфица. Няколко деца се обърнаха към нас и се подсмихнаха, но Рейчъл се взираше ужасено в мажоретките. Тами обаче изобщо не й обърна внимание, а заговори за страхотните занимания, които предлага училището.
— Бягай! — изсъска Рейчъл. — Веднага!
— Защо?
Тя не си направи труда да обяснява. Проправи си път до края на пейките, без да обръща внимание на намръщените погледи на учителите и на мърморенето на децата, които настъпваше.
Поколебах се. Тами обясняваше, че ще се разделим на малки групи за обиколка на училището. Кели улови погледа ми и се усмихна насмешливо, като че ли ми казваше: „Да те видим сега какво ще правиш!“. Би било грозно да си тръгна веднага. Пол Шарън беше тук с останалите учители. Щеше да се чуди какво става.
Но после се сетих за Рейчъл Елизабет Деър и особените й способности, на които бях станал свидетел през зимата в язовира „Хувър“. Тя беше видяла истинската същност на пазачите, които изобщо не бяха пазачи и всъщност дори не бяха хора. С разтуптяно сърце скочих и я последвах в коридора.
Намерих я в кабинета по музика. Криеше се зад големия барабан в ъгъла с ударните инструменти.
— Ела тук! — повика ме тя. — Наведи се!
Чувствах се доста глупаво да се крия зад някакви си тъпани, но въпреки това клекнах до нея.
— Проследиха ли те? — попита Рейчъл.
— Мажоретките ли?
Тя кимна уплашено.
— Не мисля — отвърнах. — Какво са? Какво видя?
Зелените й очи искряха уплашено. По лицето й имаше лунички, които ми напомняха на съзвездия. На червено-кафявата й тениска пишеше „Факултет по изкуствата, Харвард“.
— Няма… няма да ми повярваш.
— Напротив — възразих. — Знам, че можеш да виждаш през мъглата.
— През какво?
— През мъглата. Тя е… тя е като воал, който прикрива истинската същност на нещата. Някои простосмъртни имат дарбата да виждат през него. Ти си от тях.
Рейчъл се взираше в мен изпитателно.
— По същия начин говореше и в язовира. Нарече ме „простосмъртна“. Все едно ти не си.
Идеше ми да стоваря юмрука си върху барабана. Какво си въобразявах? Нямаше как да й обясня. Изобщо не трябваше да се опитвам.
— Хайде, отговори ми — примоли се тя. — Знаеш какво означават тези ужасни неща, които виждам, нали?
— Сигурно ще ти се стори доста странно… Какво знаеш за старогръцката митология?
— Ами… За минотавъра и хидрата ли питаш?
— Да. Само че не изричай имената им на глас, когато съм тук, става ли?
— И фуриите! — продължи да нарежда тя. — И сирените, и…
— Стига! — Огледах предпазливо кабинета по музика, бях сигурен, че изброяването на Рейчъл ще предизвика появата на какви ли не кръвожадни гадини, но засега все още бяхме сами. По коридора откъм физкултурния салон се зададоха гласове. Груповите обиколки започваха. Нямахме много време за разговори.
— Всички тези чудовища — подех аз, — всички древногръцки богове наистина съществуват.
— Знаех си!
Щях да се чувствам много по-добре, ако ме беше нарекла лъжец, но Рейчъл изглеждаше така, сякаш току-що бях потвърдил най-мрачните й страхове.
— И представа си нямаш колко ми беше зле — продължи тя. — От години си мисля, че полудявам. Не можех да кажа на никого. Не можех… — Изведнъж тя присви очи. — Чакай! А ти кой си? В действителност?
— Не съм чудовище.
— Това го знам. Иначе щях да те видя. А ти си изглеждаш… както си. Но не си човек, нали?
На гърлото ми заседна буца. Макар че бяха изминали три години и вече трябваше да съм свикнал, досега не бях говорил за това с обикновен простосмъртен — с изключение на мама, разбира се, но пък тя знаеше всичко от самото начало. Нямам представа какво ме накара да го направя, но рискувах и скочих в дълбокото.
— Аз съм полубог — рекох. — Наполовина човек…
— И наполовина какво?
В този миг в кабинета по музика влязоха Тами и Кели. Вратата се затръшна с трясък.
— Ето къде си бил, Пърси Джаксън! — възкликна Тами. — Време е да се запознаеш с новото си училище.
— Ужасни са! — ахна Рейчъл.