— И едно последно нещо, Анабет. Днес отложих твоя избор, но все някога ще трябва да го направиш. Както каза Янус, рано или късно ще се наложи да вземеш решение. Сбогом!
Хера се превърна в бял дим. С нея изчезна и храната, и сандвичът, който Тайсън тъкмо поднасяше към устата си, се стопи във въздуха. Водата във фонтана замлъкна. Мозайката по стените потъмня и отново се покри с прах. Залата си върна предишния мрачен облик.
Анабет ядосано тропна с крак.
— И каква помощ беше това? „Вземете си сандвичи. Пожелайте си нещо. О, сами се оправяйте! Чао!“
— Чао — повтори тъжно Тайсън, гледайки празната чиния.
— Тя каза, че Пърси знае за какво става дума — обади се Гроувър.
Всички се обърнаха към мен.
— Но не е така — рекох. — Нямам представа за какво говореше.
Анабет въздъхна.
— Добре. Не ни остава нищо друго, освен да продължим.
— Накъде? — попитах. Чудех се дали да не разпитам по-подробно Анабет за избора пред нея, за който беше споменала Хера, но в този миг Гроувър и Тайсън едновременно скочиха и застанаха един до друг, все едно го бяха репетирали.
— Наляво! — извикаха те в един глас.
Анабет се намръщи.
— Защо?
— Защото от десния коридор идва нещо — отвърна Гроувър.
— При това огромно — добави Тайсън. — И бързо.
— Значи наляво — кимнах аз и поехме по тъмния коридор.
Седма глава
Тайсън организира бягство от затвора
Добрата новина: левият тунел беше прав, без завои, извивки и разклонения. Лошата новина: свършваше в задънена улица. Изминахме тичешком петдесетина метра и пред нас се изпречи голяма скала. Зад гърба ни отекваха стъпки и тежко дишане. Нещо — със сигурност не беше човек — ни преследваше по петите.
— Тайсън — рекох, — можеш ли…
— Да! — Той се засили и удари с рамо скалата с такава сила, че целият проход се разтресе. От тавана се посипа прах.
— Побързай! — извика Гроувър. — Внимавай да не срутиш всичко, но побързай!
Най-накрая скалата се отмести с ужасяващо стържене. Тайсън я избута навътре и ние влязохме след нея.
— Да я върнем обратно! — заповяда Анабет.
Подредихме се от другата страна на скалата и натиснахме с всички сили. Бутнахме я на мястото й, запечатвайки отвора. Онова, което ни преследваше, изръмжа недоволно.
— Затворихме го! — обявих доволно.
— Или по-скоро себе си затворихме — поправи ме Гроувър.
Обърнах се. Намирахме се в малко помещение с бетонни стени и тежка врата с метални решетки. Бяхме се озовали в затворническа килия.
— Какво е това, в името на Хадес? — Анабет дръпна решетката. Тя не помръдна. През пречките се виждаха поне три етажа с килии, подредени в кръг около бетониран плац.
— Затвор — отвърнах. — Тайсън може да се опита да…
— Шшшт! — спря ме Гроувър. — Чуйте!
Някой плачеше. Чуваше се и още нещо — дрезгав глас нареждаше на непознат език. Думите звучаха странно, като въртящи се в барабан на пералня камъни.
— На какъв език говори? — прошепнах.
Тайсън се ококори.
— Не може да бъде!
— Какво? — попитах аз.
Той сграбчи решетките и ги изви така, че дори и възрастен циклоп можеше да мине през образувалата се пролука.
— Почакай! — извика Гроувър.
Тайсън обаче изобщо не му обърна внимание. Хукнахме след него. Затворът тънеше в мрак, само няколко флуоресцентни лампи мъждукаха над главите ни.
— Знам къде сме — заяви изведнъж Анабет. — Това е Алкатрас!
— Онзи остров край Сан Франциско?
Тя кимна.
— От училище са ни водили на екскурзия там. Сега е музей.
Трудно ми беше да повярвам, че сме изскочили от Лабиринта в другия край на страната, но пък Анабет беше живяла цяла година в Сан Франциско, за да държи под око връх Тамалпаис от другата страна на залива. Сигурно знаеше за какво говори.
— Не мърдайте! — изсъска Гроувър.
Но Тайсън продължи напред. Гроувър го сграбчи за ръката и го дръпна с всичка сила.
— Спри! — прошепна той. — Не го ли виждаш?
Проследих накъде сочеше и стомахът ми се сви. От другата страна на плаца, на пътеката пред килиите на втория етаж, стоеше най-ужасното чудовище, което бях срещал до този момент.