— Дадено!
Той кимна.
— Ще взема приятелите ти обратно в къщата. Ще те чакаме там.
Евритион ми хвърли странен поглед. Като че ли мярнах в очите му жал. Той свирна и кучето скочи в скута на Анабет. Тя изпищя. Знаех, че Тайсън и Гроувър нямаше да сторят нищо, което би застрашило живота й.
Слязох от вагона и впих поглед в нея.
— Надявам се, че знаеш какво правиш — рече тя тихо.
— И аз се надявам.
Герион се настани зад волана. Евритион бутна Нико отзад.
— До залез-слънце — напомни ми Герион. — Без никакви отсрочки!
Изсмя се отново, натисна свирката, която звучеше като подрънкване на чан, и муумобилът се заклатушка по обратния път.
Девета глава
Изгребвам тор
Когато видях зъбите на конете, изгубих надежда.
Приближих се към оградата, като си запуших носа с ризата, за да притъпя поне малко непоносимата воня. Един жребец препусна през калта и гневно изцвили срещу мен. Оголените му зъби бяха остри и щръкнали напред като на мечка.
Опитах се да се свържа с него телепатично. По принцип се разбирах добре с конете.
— Здрасти — рекох. — Дошъл съм да изчистя конюшнята. Ще ви е по-приятно, нали?
— Да! — извика конят. — Хайде, влез! Ела да те изям! Вкусен полубог!
— Но аз съм син на Посейдон! — възразих. — Той е създал конете.
Обикновено това ми гарантираше привилегировано отношение в света на конете и магаретата, но този път номерът не мина.
— Супер! — възкликна доволно жребецът. — Вземи и Посейдон тогава! Ще изядем и двама ви! Морски деликатеси!
— Морски деликатеси! Ура! — закрещяха останалите коне и запрепускаха из пасбището. Навсякъде беше пълно с мухи, а заради жегата торта вонеше още по-силно. Имах някаква идея как да се справя с това предизвикателство, тъй като помнех какво беше сторил Херкулес. Той беше отбил една река да мине през оборите и тя беше отнесла нечистотиите. Вярвах, че ще успея да овладея водата. Но това, че не можех да се приближа до конете, без те да ме изядат, беше проблем. А и реката беше по-ниско от конюшните и много по-далеч, отколкото си мислех — поне на половин миля. Отблизо задачата с изгребването на торта изглеждаше много по-трудна. Взех една ръждясала лопата и я забих в натрупалите се от външната страна на оградата нечистотии, колкото да видя какво беше усещането. Страхотно. Само още четири милиарда лопати и с работата щеше да е свършено.
Слънцето вече клонеше към хоризонта. Разполагах с не повече от няколко часа. Реката беше единствената ми надежда. Ако не друго, там поне щяха да ми се прояснят мислите. Поех надолу по хълма.
Щом стигнах до реката, видях, че там ме чакаше една девойка. Тя беше облечена с джинси и зелена тениска, дългата й кафява коса беше сплетена на плитки, прихванати с водни треви. Гледаше строго. Ръцете й бяха кръстосани на гърдите.
— Хич не си и помисляй! — заяви тя.
Зяпнах.
— Ти ниада ли си?
Девойката завъртя глава.
— Разбира се!
— Но… Говориш английски! И си извън водата.
— Ти да не би да си мислеше, че ние не можем да приемаме човешки вид?
Никога не ми беше хрумвало. Почувствах се доста глупаво — все пак бях срещал доста ниади в лагера, но те само се кикотеха и ми махаха от дъното на езерото.
— Ами — подех, — дойдох да помоля…
— Много добре знам кой си — прекъсна ме ниадата — и какво искаш. И отговорът ми е: Не! Няма да позволя реката ми да бъде използвана отново за почистването на гадните обори.
— Но…
— Не се мъчи да ме убеждаваш, морски! Твоите морски богове се мислят за голяма работа и смятат, че са по-важни от някаква си рекичка, нали? Но чуй какво ще ти кажа: тази ниада няма да се остави да бъде разигравана от теб само защото баща ти е Посейдон. Тук си на територията на сладководните води, господинчо. Предишният, който ме помоли за тази услуга — и между другото, той беше много по-симпатичен от теб, — успя да ме убеди и това беше най-голямата грешка в живота ми! Имаш ли някаква представа какво причини торта на моята екосистема? Случайно да ти приличам на пречиствателна станция? Рибите ми ще измрат. С векове няма да мога да почистя растенията от тези гадости. Ще се разболея. Не, благодаря!
Начинът й на говорене ми напомни на простосмъртната ми приятелка Рейчъл Елизабет Деър — всяка дума беше като юмручен удар. Не можех да виня ниадата. Като се замислех, и аз щях да бъда бесен, ако някой изсипеше два милиона килограма тор в дома ми. Ала все пак…