— Горкичкият! — усмихна се мило Кели. — Дори нямаш представа какво те очаква, нали? Съвсем скоро любимият ти лагер ще бъде в пламъци, приятелите ти ще бъдат превърнати в роби на Господаря на времето и ти не можеш да направиш нищо, за да ни попречиш. Ела, аз ще се съжаля над теб и ще сложа край на живота ти още сега, преди да го видиш.
От коридора се чуха гласове. Приближаваше се една от групите, които обикаляха училището. Някакъв мъж обясняваше за заключването на шкафчетата на учениците.
Очите на емпусата грейнаха.
— Прекрасно! Ще си имаме компания!
Сграбчи един тромбон и го хвърли по мен. С Рейчъл се наведохме. Тромбонът прелетя над главите ни и разби стъклото на прозореца.
Гласовете в коридора замлъкнаха.
— Пърси! — изкрещя Кели, като се преструваше на уплашена. — Защо хвърли тромбона?
Онемях от изненада. Емпусата вдигна една Стойка за ноти и помля с нея подредените на етажерката кларинети и флейти. Столове и музикални инструменти се посипаха по пода.
— Престани! — извиках аз.
Откъм коридора се разнасяше тропот, към нас прииждаха хора.
— Време е да поздравим посетителите! — Кели оголи зъби и изтича към вратата. Хукнах след нея с Въртоп в ръка. Нямаше да й позволя да нарани някой простосмъртен.
— Пърси, недей! — извика Рейчъл. Но аз изобщо не бях схванал какво е намислила емпусата.
Кели отвори рязко вратата. Пол Шарън и групичка деца отстъпиха смаяно назад. Вдигнах меча.
Изведнъж емпусата се обърна към мен и с престорена уплаха извика:
— Недей! Моля те!
Но нямаше как да спра острието. Вече бях замахнал.
Миг преди божественият бронз да я докосне, Кели избухна в пламъци, все едно бях хвърлил по нея коктейл „Молотов“. Разлетяха се огнени езици. Никога преди не бих виждал чудовище да се възпламенява от само себе си, но нямах време да се чудя какво точно се случва. Отстъпих обратно в кабинета по музика, а пламъците погълнаха вратата.
— Пърси? — Ококореният Пол Шарън се взираше в мен през огъня. — Какво си направил?
В коридора пищяха и тичаха деца. Някъде виеше сирена. От окачената по тавана противопожарна система шурна вода.
Рейчъл ме дръпна за ръкава.
— Бягай!
Беше права. Училището гореше, за което щяха да обвинят мен. Простосмъртните не виждаха ясно през мъглата.
За тях щеше да изглежда, че съм нападнал безпомощна мажоретка, и то пред свидетели. Нямаше как да обясня какво точно се е случило. Обърнах гръб на Пол и хукнах към счупения прозорец на кабинета по музика.
Изскочих от страничната уличка на Източна осемдесет и първа и се блъснах в Анабет.
— Хей, къде си се разбързал! — засмя се тя и ме подхвана, за да не пльосна на тротоара. — Гледай къде вървиш, водорасляк!
За част от секундата тя беше в добро настроение и всичко беше наред. Носеше избелели джинси, оранжева тениска с логото на лагера и герданчето си с мъниста. Русата й коса беше вързана на опашка. Сивите й очи искряха. Изглеждаше готова за ходене на кино и приятно размотаване цял следобед.
Но точно тогава се появи Рейчъл Елизабет Деър, все още покрита с прах от избухналото чудовище, и извика:
— Пърси, чакай!
Усмивката на Анабет изчезна. Прониза с поглед Рейчъл, след това вдигна очи към училището. Като че ли едва сега забеляза черния пушек и сирените.
— Какво си направил пак? — намръщи се тя. — И коя е тази?
— Ами, Рейчъл, това е Анабет. Анабет — Рейчъл. Тя е… моя приятелка.
Не бях сигурен как точно да представя Рейчъл. Не знаех нищо за нея, но пък след като на два пъти се бяхме озовавали заедно в рисковани ситуации, нямаше как да отрека, че я познавам.
— Здрасти — рече Рейчъл. След това се обърна към мен. — Яко си загазил! И все още ми дължиш обяснение!
Откъм кръстовището с „Рузвелт“ се приближаваха полицейски сирени.
— Пърси — заяви студено Анабет, — да се махаме оттук!
— Искам да разбера повече за полубоговете! — настоя Рейчъл. — И за чудовищата. И за боговете. — Сграбчи ми ръката, измъкна отнякъде маркер и написа телефонен номер на дланта ми. — Ще ми се обадиш, нали? Дължиш ми го! А сега върви.
— Но…
— Ще измисля нещо — прекъсна ме Рейчъл. — Ще им кажа, че не си виновен. Хайде, върви!