Анабет пристъпи напред.
— Много съм добра на халките!
Скочи, хвана се за първия обръч, после се присегна към втория и продължи нататък. Беше я страх от дребни паячета, но не й мигваше окото да мине по обръчите над пропастта. Иди я разбери…
Анабет стигна до другата страна и пое след паяка. Прехвърлих се след нея и се обърнах. Гроувър беше яхнал Тайсън на конче (или в случая е по-точно да се каже „на циклопче“). Тайсън премина над пропастта само с три движения и в мига, в който стъпи до мен, последната желязна халка не издържа на тежестта му и се отскубна от тавана.
Малко по-нататък попаднахме на свит до стената скелет. Беше облечен с риза, панталони и вратовръзка. Паякът изобщо не забави ход. Аз обаче се подхлъзнах на нещо, което на светлината на фенера се оказаха моливи — стотици моливи, пречупени на две.
Коридорът ни изведе в голяма зала. Посрещна ни ярък прожектор. След като очите ми свикнаха със светлината, първо видях телата. Десетина лежаха на пода край нас. Някои бяха стари избелели скелети. Други бяха по-отскоро и изглеждаха ужасно. Вонята не беше толкова непоносима както в оборите на Герион, но и не й отстъпваше много.
След това забелязах чудовището. То стоеше на осветен подиум в другия край на залата. Тялото беше на едър лъв, а главата — на жена, която можеше и да изглежда красива, ако не си беше сложила толкова много грим и косата й не беше вдигната на кок — напомни ми на учителката ми по пеене в трети клас. На гърдите й имаше картонче, прикрепено със синя панделка, на което пишеше: „Образцово чудовище“.
— Сфинкс! — изскимтя Тайсън.
Знаех на какво се дължеше страхът му. Когато е бил малък, един сфинкс го беше нападнал в Ню Йорк. Все още си личаха белезите по гърба му.
От двете страни на чудовището блестяха прожектори. Единственият изход от залата беше точно зад подиума. Механичният паяк се промуши между лапите на сфинкса и изчезна в тъмнеещия проход.
Анабет пое след него, но чудовището изрева и оголи големите си зъби. На входа на двата тунела — този зад нас и другия — се спуснаха решетки.
Озъбената гримаса мигом се превърна в ослепителна усмивка.
— Добре дошли, състезатели! — извика сфинксът. — Готови ли сте заааа… „Отговори правилно“?
От тавана се разнесе оглушително ръкопляскане, сигурно там имаше поставени тонколони. Прожекторите се плъзнаха из залата и по скелетите на пода затанцуваха отблясъци като в дискотека.
— Невероятни награди! — продължи жената лъв. — Отговорете правилно и ще продължите напред! Провалите ли се — ще ви изям! Кой ще се осмели да дойде на сцената?
Анабет ме дръпна за ръката.
— Аз ще отида — прошепна тя. — Знам какво ще ме пита.
Нямах нищо против. Не че исках чудовището да изяде Анабет, но от четирима ни тя щеше да се справи най-добре с въпросите.
Тя се запъти към сцената. На стъпалата лежеше скелет в ученическа униформа. Анабет го бутна с крак, за да мине, и скелетът тупна на пода.
— Извинявай — измърмори тя.
— Добре дошла, Анабет Чейс! — извика сфинксът, макар че Анабет още не си беше казала името. — Готова ли си за състезанието?
— Да — отвърна тя. — Чакам да чуя въпроса.
— Въпросите всъщност са двайсет! — заяви триумфално чудовището.
— Какво? Но в миналото…
— О, отдавна качихме нивото! За да продължиш напред, трябва да отговориш правилно на всичките двайсет. Чудесно, нали?
Постоянно избухваха и стихваха аплодисменти, все едно ги управляваха с врътването на някакво кранче наляво-надясно.
Анабет ми хвърли разтревожен поглед. Кимнах й окуражително.
— Добре — рече тя. — Готова съм.
Разнесе се биене на барабан. Очите на сфинкса искряха от вълнение.
— Коя е столицата на… България?
Анабет се намръщи. Настръхнах — кой би могъл да знае отговора на този въпрос?
— София — отговори тя. — Но…
— Правилно! — Отново избухна ръкопляскане. Сфинксът се усмихна широко, лъснаха острите зъби. — Не забравяй да оградиш верния отговор с молив!
— Какво? — премига Анабет. В следващия миг пред нея се появиха купчина листа и подострен молив.
— Отговорът трябва да бъде ограден ясно, без да се излиза от очертанията на квадратчето — продължи с наставленията чудовището. — Ако се наложи изтриване, внимателно изтрий всичко, защото иначе машината няма да успее да го разчете.