— Тук съм — обади се тя до мен. — Не спирайте!
Хукнахме по тъмния тунел, а зад нас отекваха жалните писъци на сфинкса, който се оплакваше колко много листове с отговори ще трябва да проверява на ръка.
Единайсета глава
Хвърлям се в огъня
Мислех, че вече нямахме никакъв шанс да открием водача си, но по някое време Тайсън долови тихо подрънкване. След дълго лутане из проходите, при което на няколко пъти минахме през едни и същи места, в крайна сметка стигнахме до паяка, който удряше бронзовата си главица в една метална врата.
Вратата приличаше на люк от стара подводница — кръгла, обкована с нитове и с колело вместо дръжка. Над нея имаше голяма, позеленяла от времето, пиринчена табелка, в средата на която беше изписана гръцката буква ета.
Спогледахме се.
— Готови ли сте да се изправите пред Хефест? — попита изплашено Гроувър.
— Не — признах си аз.
— Да! — извика щастливо Тайсън и завъртя колелото.
Щом вратата се отвори, паякът се вмъкна вътре и Тайсън нетърпеливо го последва. Ние поехме след тях далеч не толкова ентусиазирано.
Помещението беше огромно. Приличаше на автосервиз, тъй като имаше няколко хидравлични повдигача. На някои от тях бяха поставени коли, а на други — странни неща като бронзов хипалектрион, но без глава и с провесени от петелската опашка жици, метален лъв, свързан със зарядно за акумулатор, или пък бойна колесница, направена от пламъци.
Десетината тезгяха бяха отрупани с по-дребни машинарии. По стените висяха какви ли не инструменти. Имаше голямо табло с отделно гнездо за всеки инструмент, но като че ли никой от тях не беше на мястото си. Чукът беше й гнездото на отвертката, а телбодът — на ножовката.
Изпод първия хидравличен повдигач, на който се мъдреше една тойота корола, стърчаха огромни крака й груби сиви панталони и обувки, които щяха да бъдат големи дори и на Тайсън. Единият крак беше стегнат в метална шина.
Паякът се шмугна под колата и идващото отдолу чукане спря.
— Виж ти — избумтя плътен глас изпод королата. — Какво е това?
Ниската количка, на която лежеше мъжът, се плъзна навън и той се изправи. Вече бях виждал веднъж Хефест на Олимп и си мислех, че няма какво да ме изненада, но въпреки това едва се сдържах да не ахна.
Сигурно онзи път на Олимп се беше постарал да се издокара или пък беше използвал магия, за да прикрие ужасния си външен вид. Очевидно тук, в собствената си работилница, хич не му пукаше как изглеждаше. Мръсният му гащеризон беше покрит с мазни петна. На джобчето беше избродирано „Хефест“. Той се надигна — металната шина на крака му зловещо изскърца и щракна — и когато застана пред нас, видях, че лявото му рамо беше по-ниско от дясното, все едно богът постоянно се накланяше на една страна. Главата му беше безформена и като че ли прекалено голяма. Присвитите му очи му придаваха намръщен вид. Черната му брада пушеше и съскаше. От време на време в бакенбардите му пламваха горски пожари и след миг угасваха. Ръцете му бяха с големината на бейзболна ръкавица, но той държеше паяка с изненадваща нежност. Разглоби го за две секунди и после го сглоби отново.
— Така — измърмори богът, — така е много по-добре.
Паякът подскочи щастливо в дланта му, пусна метална нишка към тавана и се залюля на нея.
Хефест ни изгледа намръщено.
— Вас не съм ви направил аз, нали?
— Ами… — обади се Анабет, — не сте, господарю.
— Добре — изръмжа богът. — Макар че аз бих се справил далеч по-добре.
Огледа мен и Анабет и изсумтя:
— Полубогове. Може и да сте машини, но не ми се вярва.
— Срещали сме се, господарю — рекох.
— Така ли? — измърмори той разсеяно. Имах чувството, че думите ми изобщо не го интересуваха, а по-скоро се опитваше да разгадае как работеше челюстта ми — дали е с панта, или с лагер, или пък с нещо друго. — Е, щом не съм ви смачкал предишния път, едва ли ще се наложи да го сторя и сега.
Обърна се към Гроувър и се намръщи.
— Сатир. — След това погледна Тайсън и очите му заблестяха. — Циклоп! Виж ти. Хубаво, хубаво. Къде се тръгнал с тази пасмина?
— Ъъъ… — измуча онемелия от почуда Тайсън.
— Добре казано — съгласи се Хефест. — Дано има основателна причина, задето ме прекъснахте. Окачването на королата си иска доста работа.
— Търсим Дедал — рече нерешително Анабет. — Мислехме…