И аз поех с вагонетката. Завихме и от ехото на тракането на колелата в стените се досетих, че сме минали през някакъв тунел и сме се озовали в по-малко помещение. Надявах се, че няма да ме изсипят в пещта за разтопяване. Ако усетех надигане, трябваше бързо да скоча. Чуваше се глъч, но гласовете определено не бяха човешки — нещо между лай на тюлени и ръмжене на куче. Долавях и някакво бръмчене като от стар прожекционен апарат. Май прожектираха филм, озвучаван от диктор с тънко гласче.
— Оставете я там отзад — заповяда някой. — Деца, съсредоточете се върху филма. След това ще има време за въпроси.
Той млъкна и се разнесе гласът на диктора:
— Когато малкият морски демон порасне, в тялото му настъпват известни промени. Появяват се остри кучешки зъби, а впоследствие и спорадични пристъпи на неустоимо желание да нападне човешки същества. Тези промени са напълно нормални и се случват с всички млади чудовища.
В залата отекна развълнувано ръмжене. Учителят — предположих, че е учител — заповяда на децата да млъкнат и филмът продължи. Не разбрах изцяло за какво ставаше дума, а и не смеех да надникна. Говореше се за появата на огнени струйки и за проблемите с акнето, предизвикано от работата в пещите, за необходимостта от добра хигиена на плавниците и така нататък.
— И сега, деца — попита учителят, когато най-сетне филмът свърши, — как е истинското ни име?
— Морски демони! — излая някой.
— Не! Друг?
— Телхини! — изръмжа гласче.
— Точно така — заяви учителят. — И защо сме тук?
— За да си отмъстим! — изреваха няколко гласа.
— Да, но защо?
— Зевс е лош! — обади се едно чудовище. — Хвърлил ни е в Тартар само защото използваме магия!
— Абсолютно вярно — потвърди учителят. — И то, след като изработихме оръжията на боговете, например тризъбеца на Посейдон. Е, да, направихме и най-великото оръжие на титаните. И въпреки това Зевс ни прогони и заложи на несръчните циклопи. Затова сме тук, в ковачницата на узурпатора Хефест. Не след дълго ще си върнем и пещите на дъното на морето, дома на нашите деди!
Стиснах здраво меча си. Тези джафкащи създания били създали тризъбеца на Посейдон? Какви ги говореха? Никога преди не бях чувал за телхините.
— И така, деца — продължи учителят, — на кого служим днес?
— На Кронос! — отекна хоров отговор.
— И когато пораснете и станете големи телхини, ще изработвате ли оръжия за неговата армия?
— Да!
— Чудесно. Донесохме ви малко материал, за да се поупражнявате. Да видим колко сте сръчни.
Надигна се шумотевица и развълнувани гласове се приближиха към вагонетката. Приготвих се да сваля капачката на Въртоп. Някой отметна платнището. Скочих, стиснал здраво бронзовия меч, и се озовах срещу група… кучета.
Или поне главите им бяха кучешки, с черни муцуни, кафяви очи и заострени уши. Телата бяха слаби и черни като на морски бозайник, с къси крачета, завършващи с нещо средно между плавник и ходило. Ръцете бяха човешки, но с остри нокти. Представете си смеска между момче, доберман и морски лъв и долу-горе ще добиете представа за какво говоря.
— Полубог! — изджафка някой.
— Изяжте го! — заповяда друг.
Но аз замахнах с Въртоп и покосих цялата първа редица.
— Дръпнете се! — изкрещях на останалите, като се опитах да докарам най-заплашителния си вид. Отзад стоеше учителят — почти триметров телхин с оголени добермански зъби. Постарах се и аз да му се озъбя подобаващо. — Нов урок, деца! Ако бъдат прободени от меч от божествен бронз, повечето чудовища се изпаряват. Тази промяна е напълно нормална и ще ви сполети и вас, ако веднага не се изметете оттук!
За моя изненада, думите ми произведоха необходимия ефект. Телхините отстъпиха, но все пак бяха повече от двайсет и бързо щяха да преодолеят първоначалния си уплах.
Скочих от вагонетката и извиках:
— Часът свърши! Свободни сте!
И хукнах към изхода.
Чудовищата се впуснаха след мен с лай и ръмжене. Надявах се, че късите им крачета и плавниците ще ги забавят, но телхините се справяха съвсем прилично с тичането. За щастие в края на тунела към голямата пещера имаше врата. Затръшнах я и завъртях колелото, за да я затворя, но се съмнявах, че това щеше да ги забави.
Не знаех какво да правя. Анабет беше някъде наоколо. Вече нямахме шанс разузнавателната ни мисия да мине незабелязано. Втурнах се към платформата над езерото с лава.