— Анабет! — изкрещях.
— Шшшт! — Невидима ръка запуши устата ми и ме дръпна зад един голям бронзов котел. — Да не искаш да ни убият?
Намерих опипом главата й и смъкнах шапката. Анабет се появи пред мен, лицето й беше омацано с пепел и мръсотия.
— Пърси, какво ти става?
— Всеки момент ще дойдат! — Набързо й обясних за урока на чудовищата. Тя се ококори.
— Значи са били телхините! — ахна тя. — Как не се сетих! Затова правят… Виж!
Надникнахме над котела. В средата на платформата стояха четирима възрастни телхини, високи поне по четири метра. Черната им кожа искреше на светлината на огъня. Сред порой от искри, те се редуваха да удрят с чука едно дълго парче нажежен метал.
— Острието е почти готово — рече единият. — Трябва само да го охладим отново в кръв, за да се закали.
— Аха — отвърна другият. — Ще бъде още по-остро от предишното.
— Какво е това? — прошепнах аз.
Анабет поклати глава.
— Преди малко си говореха нещо за сплави. Чудя се…
— Във филма казаха, че телхините са изковали най-великото оръжие на титаните — рекох. — И че са направили… тризъбеца на баща ми.
— Телхините са предали боговете — обясни Анабет. — Използвали са непозволена магия. Не знам точно каква, но Зевс ги е хвърлил в Тартар.
— При Кронос.
Тя кимна.
— Трябва да се измъкнем…
В този миг вратата към стаята, където се беше провел урокът, излетя и навън се изсипаха младите телхини. Те се блъскаха нетърпеливо един в друг и се оглеждаха за мен.
— Сложи си пак шапката — заповядах. — И върви!
— Какво? — изпищя Анабет. — Няма да те оставя!
— Имам план. Ще им отвлека вниманието. А ти пусни металния паяк и се върни при Хефест. Трябва да му кажеш какво става тук.
— А ти как ще се измъкнеш? Ще загинеш!
— Ще се оправя. И освен това, нямаш друг избор.
Анабет ми хвърли убийствен поглед. Като че ли се канеше да ме халоса с юмрук, но това, което направи, ме изненада повече, отколкото ако ме беше ударила. Целуна ме.
— Пази се, водорасляк!
Нахлупи шапката и изчезна.
Сигурно щях да стоя там с часове, да се взирам в лавата и да се мъча да се опомня, но морските демони ме върнаха на земята.
— Ето го! — извика един. Целият клас телхини хукна по моста към мен. Втурнах се към средата на платформата и така изненадах четиримата възрастни, че те изтърваха нажеженото острие. То беше дълго около три метра и извито като сърп. Бях виждал какви ли не страхотии, но това недовършено оръжие, каквото и да беше то, направо ми изкара акъла.
Възрастните телхини бързо се окопитиха. От платформата тръгваха четири мостчета и преди още да реша по кое от тях да хукна, и четирите бяха завардени.
Най-високият телхин изръмжа:
— Кой ни е дошъл на гости? Син на Посейдон?
— Да — изръмжа друг. — Усещам морето в кръвта му.
Вдигнах Въртоп. Сърцето ми биеше оглушително.
— Ако повалиш някой от нас — рече третият, — ще те разкъсаме на парчета. Баща ти ни предаде. Прие дара ни, а после мълча, когато ни хвърлиха в ямата. И него ще разкъсаме на парчета, заедно с останалите олимпийци.
Искаше ми се наистина да бях измислил план. Бях излъгал Анабет, за да се спаси, като се надявах, че ще прояви достатъчно разум, за да ме послуша. Но сега вече ми се струваше, че можеше да загина тук. Може би все пак пророчеството не се отнасяше за мен и моята съдба беше да свърша в лавата, хвърлен в гърлото на вулкана от глутница кучеглави морски лъвове. Младите телхини вече също бяха на платформата, зъбеха се и ръмжаха и чакаха да видят какво ще направят възрастните.
Усещах как нещо прогаря бедрото ми. Ледената свирка в джоба ми пареше от студ. Едва ли някога щях да имам по-голяма нужда от помощ. Но се колебаех. Не вярвах на дара на Квинт.
И преди да успея да взема решение, високият телхин извика:
— Да го видим колко е силен! Да видим за колко време ще изгори!
Грабна шепа лава от най-близкото огнище. Пръстите му пламнаха, но това като че ли не му направи никакво впечатление. Другите възрастни телхини последваха примера му. Панталоните ми пламнаха. Две шепи ме уцелиха в гърдите. От ужас изтървах меча и трескаво затръсках дрехите си. Огънят ме поглъщаше. Странно, в началото топлината беше приятна, но нарастваше с всяка секунда.
— Това, което си взел от баща си, те закриля — обади се един. — Трудно ще пламнеш. Но няма да е невъзможно младежо. Няма да е невъзможно!