Те продължиха да ме замерят с лава. Пищях. Цялото ми тяло гореше. Никога преди не бях усещал такава болка. Изгарях. Свлякох се на металния под, чух радостни крясъци на малките телхини.
След това в главата ми отекна гласът на ниадата, която бях срещнал в ранчото: „Дори когато съм на сушата, водата е в мен“.
Нуждаех се от морето. Усетих как мускулите на корема ми се напрягат, но наоколо нямаше нищо, което да ми помогне. Нито чешма, нито река. Нито вкаменена раковина дори. А и освен това, последния път, когато бях дал воля на силата си, за един страшен момент бях изгубил властта над водата.
Но нямах друг избор. Призовах морето. Присегнах се навътре в мен, припомних си вълните и теченията, безкрайната мощ на океана. И я отприщих на свобода с ужасяващ писък.
Не мога да опиша какво точно се случи. Експлозия, прилив, мощен въртоп, който едновременно ме издигна във въздуха и ме запрати надолу към лавата. Огънят и водата се сблъскаха, образува се пара и аз излетях през кратера на вулкана — миниатюрна прашинка, изхвърлена от невероятното налягане на изригването. Помня само как, преди да загубя съзнание, летя сред облаците, толкова високо, че Зевс не би ми простил, а след това започвам да падам сред вихър от пушек, пламъци и вода. Като комета, устремила се към повърхността.
Дванайсета глава
Изливам в безкрайна ваканция
Събудих се е усещането, че все още горя. Кожата ми пареше. Гърлото ми беше пресъхнало и дращеше като шкурка.
Над мен се виждаха синьо небе и дървета. Чуваше се бълбукане на фонтан, ухаеше на хвойна, кедър и някакви други ароматни треви. Вълни се плискаха нежно в скалист бряг. За миг се зачудих дали не бях мъртъв, но бързо отхвърлих тази възможност. Бях слизал в царството на Хадес и там нямаше синьо небе.
Опитах се да се надигна. Все едно разяждаща киселина се ливна в мускулите ми.
— Не мърдай — обади се момичешки глас. — Още си твърде слаб. Не бива да се изправяш.
Девойката сложи студена кърпа на челото ми. Появи се бронзова лъжица и в устата ми капна някаква течност. Тя потуши огъня в гърлото ми. На вкус беше като шоколад. Нектарът на боговете. След това над мен се надвеси и лицето на момичето.
Очите й бяха като на кошута, косата й с цвета на прегоряла захар беше сплетена и преметната през едното рамо. Трудно ми беше да преценя възрастта й — може би беше на петнайсет-шестнайсет години, но лицето й изглеждаше неподвластно на времето. Тя запя и болката ми стихна. Това беше някаква магия. Усещах как гласът й прониква в кожата ми и лекува изгарянията.
— Кой… — изграчих аз.
— Шшшт, храбрецо — отвърна тя. — Почивай и се възстановявай. Тук нищо не може да ти навреди. Аз съм Калипсо.
Следващия път се събудих в пещера. Бях виждал какви ли не пещери, но тази определено грабваше първото място в класацията. По тавана искряха разноцветни — бели, лилави, зелени, — кристални образувания, заради които имах чувството, че се намирах вътре в някой от онези кристали, които се продават в магазините за сувенири. Лежах на удобен креват с пухена възглавница и бели памучни чаршафи. Пещерата беше разделена на отделни кътове с бели копринени завеси. В единия ъгъл имаше голям стан, над него беше закачена арфа. На отсрещната стена бяха закрепени лавици, на които бяха подредени буркани със сладко. От тавана висяха сушени билки и подправки: розмарин, мащерка и всякакви други. Ако мама беше тук, лесно щеше да ги назове по име.
В издълбаното в стената огнище вреше котле. Ухаеше на телешко варено.
Изправих се, пренебрегвайки пулсиращата болка в главата. Сведох поглед към ръцете си. Бях сигурен, че ще са покрити с грозни белези, но на тях им нямаше нищо. Изглеждаха си съвсем нормално, освен че може би бяха малко по-розови от обикновено. Бях облечен в бяла памучна риза и памучни панталони, които не бяха мои. Краката ми бяха боси. За миг ме връхлетя паника — какво ли беше станало с Въртоп?, — но после напипах химикала в джоба. Както винаги, той се беше върнал при мен. До него беше кучешката свирка от стикски лед. Някак си беше успяла да ме последва и това не ме зарадва особено.
Станах от леглото. Каменният под беше леден. Обърнах се и се озовах пред лъснато бронзово огледало.
— Пресвети Посейдон! — възкликнах. Бях отслабнал с поне десет килограма и приличах на жив скелет. Косата ми беше в неописуем вид. Връхчетата й бяха обгорени като брадата на Хефест. Ако някой бездомник с подобна външност се приближеше към колата ми на светофара, за да предложи да ми измие стъклото, веднага щях да заключа вратите и да отпраша с мръсна газ.