— Какво гледаш, Пърси?
Сведох глава. Звездите бяха невероятни, но Калипсо беше два пъти по-бляскава от тях. Познавах богинята на любовта Афродита и макар че не бих го изрекъл на глас, тъй като тя щеше да ме изпепели на мига, за мен Калипсо беше много по-красива, тъй като беше естествена. Тя като че ли не се мъчеше да изглежда хубава и това дори изобщо не я интересуваше, а просто беше красива. Облечена в бяла рокля и със сплетена коса, Калипсо направо сияеше на бледата лунна светлина. В ръцете си държеше някакво растение със сребристи нежни цветове.
— Просто гледах… — Не можех да отделя поглед от лицето й. — Не знам. Забравих.
Тя се засмя нежно.
— Щом така и така си тук, защо не ми помогнеш с разсаждането?
Подаде ми едно стръкче с полепнала по корените пръст. Имах чувството, че дори и в ръката ми то не спираше да расте и да се развива. Калипсо взе лопатата, насочи ме към дъното на градината и там копна плитка дупка.
— Това е лунна дантела — обясни тя. — Сади се само нощем.
Венчелистчетата искряха на сребристата светлина.
— И за какво служи?
— За какво ли? — повтори замислено Калипсо. — Не мисля, че служи за нещо. Живее, свети, дарява красота. Трябва ли да служи за нещо друго?
— Сигурно не — отвърнах.
Тя пое стръкчето и пръстите ни се докоснаха. Нейните бяха топли. Посади го в земята и отстъпи да му се полюбува.
— Много си обичам градината.
— Страхотна е — съгласих се аз. Не че бях кой знае какъв градинар, но тук имаше беседки, покрити с рози в шест различни цвята, огромни храсти орлови нокти, лозници, натежали от червени и розови гроздове, за които Дионис можеше само да мечтае.
— Майка ми винаги е копняла за градина — рекох.
— И защо не си направи?
— Ами… Защото живеем в Манхатън. В апартамент.
— Манхатън? Апартамент?
Погледнах я изненадано.
— Нямаш представа за какво говоря, нали?
— Боя се, че е така. Не съм напускала Огигия… много отдавна.
— Манхатън е голям град и там няма място за градини.
Калипсо се намръщи.
— Жалко. От време на време Хермес минава оттук. Той казва, че светът страшно се е променил, но изобщо не предполагах, че може да се измени чак толкова, че да няма място за градини.
— Защо не си напускала острова?
Тя сведе глава.
— Това е моето наказание.
— Защо? Какво си направила?
— Аз ли? Нищо. Но баща ми е направил предостатъчно. Той е Атлас.
Потреперих. Бях се сблъсквал с Атлас и спомените ми от него определено не бяха добри. Той се беше опитал да убие почти всички, които обичах.
— Не е честно да те наказват заради баща ти — рекох колебливо. — Познавах една от дъщерите на Атлас. Казваше се Зои. Беше невероятно смела.
Калипсо впи поглед в мен. Очите й бяха тъжни.
— Какво? — попитах.
— Излекува ли се вече, храбрецо? Мислиш ли, че скоро ще си готов да си тръгнеш?
— Какво? — премигах объркано. — Не знам. — Пристъпих от крак на крак. Все още усещах слабост. Виеше ми се свят, бях стоял прав твърде дълго. — Искаш да си тръгна ли?
— Искам… — Замълча. — Ще говорим сутринта. Лека нощ.
Тя изтича към брега и изчезна в мрака.
Изгубих броя на изминалите дни. Както Калипсо беше казала, на острова трудно можеше да се държи сметка за времето. Знаех, че трябва да си тръгна. В най-добрия случай приятелите ми се тревожеха за мен. А в най-лошия, можеше да са в опасност. Дори нямах представа дали Анабет се е измъкнала от вулкана. Няколко пъти се опитах да използвам телепатичната си връзка с Гроувър, но не успях. Мисълта за тях не ми даваше мира.
От друга страна, наистина още не бях възвърнал силите си. Не можех да стоя прав повече от няколко часа. Това, което бях направил в Света Елена — каквото и да беше то, — беше изсмукало всичката ми енергия.
Не се чувствах като затворник. Не бях забравил хотел „Лотос“ във Вегас, където се бях оставил да потъна в невероятния свят на игрите до степен, в която почти бях забравил кой съм. Но остров Огигия нямаше нищо общо с хотела. Постоянно мислех за Анабет, Гроувър и Тайсън. Помнех защо трябваше да си тръгна. Само дето просто не можех да го направя. А и Калипсо…