— По-скоро Лабиринтът не е — поправи я Дедал. — Не се опитвайте да тръгнете след мен, милички, освен ако не искате да загубите разсъдъка си.
Сънят ми се промени. Озовах се в подземие. Люк и още един полубог разглеждаха карта на светлината на фенер.
Люк изруга.
— Това трябваше да е последният завой!
Смачка картата и я хвърли на земята.
— Господарю! — възкликна смаяно другият.
— Тук картите са безполезни. Не се тревожи, ще намеря пътя.
— Господарю, вярно ли е, че колкото е по-голям отрядът…
— Толкова по-лесно е да се загуби? Да, така е. Затова в началото изпращахме разузнавачите си един по един. Но не се тревожи. Щом получим нишката, челният отряд ще поеме към лагера.
— Но как ще се доберем до нея?
Люк се протегна и изпука пръстите на ръцете си.
— Квинт ще ни я даде. Стигнем ли до арената… Тя е на кръстопът. Накъдето и да тръгнеш, минаваш през нея. Затова трябва да сключим примирие с нейния владетел. Важното е да…
— Господарю! — разнесе се глас от коридора. Притича мъж в гръцки доспехи с факла в ръка. — Скитските дракони откриха един полубог!
Люк се намръщи.
— Сам? В Лабиринта?
— Да, господарю. Побързайте. Те са в съседната зала. Приклещили са го в ъгъла.
— И кой е той?
— За първи път го виждам, господарю.
Люк кимна.
— Благословия от Кронос! Този полубог може да се окаже нашето разковниче. Да вървим!
Хукнаха по коридора и аз сепнато се събудих. Сам полубог в Лабиринта… До сутринта се въртях в леглото и се взирах в мрака.
На сутринта се погрижих да оставя на Госпожа О’Лиъри достатъчно кучешки бисквитки и помолих Бекендорф да я наглежда. Той не се зарадва особено, но прие. След това се качих на билото на хълма, където вече ме чакаха Анабет и Аргус.
Почти през целия път мълчахме. По принцип Аргус рядко говореше, вероятно защото цялото му тяло беше покрито с очи, включително — поне така бях чувал — и по езика, и затова той не искал да го показва.
Анабет дремеше, явно и тя не беше успяла да се наспи.
— Кошмари? — попитах.
Тя поклати глава.
— Евритион ми се обади по Ирида.
— Да не се е случило нещо с Нико?
— Миналата вечер е напуснал ранчото. Слязъл е отново в Лабиринта.
— Какво? Евритион не се ли е опитал да го спре?
— Когато се събудил, Нико бил изчезнал. Ортрос проследил дирята му до решетката на Лабиринта. Евритион каза, че последните няколко нощи бил чул Нико да си говори сам. Сега обаче смята, че е говорел с духа на Минос.
— Нико е в беда! — заявих аз.
— Добро утро! — подхвърли саркастично тя. — Минос е един от съдиите на Подземното царство, но е зъл като пепелянка. Нямам представа какво иска от Нико, ала…
— Не това имах предвид — прекъснах я. — Снощи сънувах… — Разказах й за Люк, как той беше споменал Квинт и как хората му бяха намерили някой да обикаля сам из Лабиринта.
Анабет стисна зъби.
— Това е много, ама много лошо.
— И какво ще правим?
Тя вдигна вежди.
— Нали имаш план и си намерил кой да ни води през Лабиринта?
Беше събота и движението към града беше натоварено. Пристигнахме в апартамента на майка ми по обяд. Още на прага тя ми се метна на врата с яростен устрем, една идея по-голям от този на Госпожа О’Лиъри предишния ден, и едва не ме задуши в прегръдката си.
— Бях сигурна, че нищо ти няма — заяви, макар че сякаш от гърба й се свлече цялата тежест на небето (повярвайте ми, много добре знам за какво говоря).
Настани ни на масата в кухнята и извади от специалните си сини шоколадови бисквити, като постоянно ни подканяше да си взимаме, докато й разказвахме преживелиците си. Както обикновено, аз се опитах да прескоча по-страшните места (тоест почти всичко), но в резултат на това историята ми звучеше още по-кошмарна.
Когато стигнах до оборите на Герион, мама разпери ръце в престорен гняв:
— Не мога да го накарам да си подреди стаята, а се е хванал да почисти стотици тонове конска тор от оборите на някакво чудовище?!?
Анабет се разсмя. Отдавна не бях чувал смехът й и се зарадвах.
— Значи — рече мама, след като приключих — сринал си остров Алкатрас, предизвикал си изригването на Света Елена и евакуацията на половин милион души, но поне си жив.