Дзън!
Хрътката наостри уши.
— Баф! Баф-баф!
Отскочих и инстинктивно атакувах новия си противник — сивокос мъж с гръцка броня. Той отби меча ми с лекота.
— Хей, по-леко! — извика. — Мир!
— Баф! — Лаят на хрътката разтърси арената.
— Това е от хрътките на Хадес! — извиках аз.
— Нищо няма да ти направи — отвърна мъжът. — Това с Госпожа О’Лиъри.
Премигах смаяно.
— Госпожа О’Лиъри?
Щом чу името си, хрътката отново изджафка. Май не звучеше ядосано, а по-скоро игриво. Тя захапа подгизналото от лиги сдъвкано чучело и го помъкна към мъжа.
— Браво, добро момиче — похвали я той. Със свободната си ръка хвана нагласената с ризница сламена фигура и я метна към пейките. — Донеси гърка! Донеси гърка!
Госпожа О’Лиъри се изстреля след плячката си, стовари се върху чучелото, сплеска го като палачинка и доволно задъвка шлема му.
Мъжът се усмихна сухо. Беше на около петдесетина години, с къса сива коса и сива брада. За възрастта си изглеждаше в добра форма. Беше облечен в черни планинарски панталони, а върху оранжевата си тениска с логото на лагера беше надянал бронзов нагръдник. На врата му се виждаше странен белег, лилава точка като татуировка или рождено петно, но преди да успея да го разгледам по-хубаво, непознатият оправи кожените ремъци на бронята и белегът се скри от яката на тениската.
— Госпожа О’Лиъри е моят домашен любимец — обясни той. — Нямаше как да ти позволя да забиеш меча си в задника й, нали? Щеше да й остане белег.
— А вие кой сте?
— Обещаваш ли да не се опитваш да ме убиеш, ако прибера меча си?
— Ами… май да.
Той пъхна меча в ножницата и протегна ръка.
— Квинт.
Здрависахме се. Дланта му беше груба като шкурка.
— Пърси Джаксън — представих се аз. — Съжалявам за… Но как изобщо…
— Как съм си взел за домашен любимец хрътка от Подземното царство? Дълга история за смъртоносни опасности и немалко гигантски играчки за дъвчене. Между-другото, а съм новият учител по фехтовка. Помагам на Хирон, докато господин Д. го няма.
— Аха — Опитвах се да не зяпам като паднал от Марс как Госпожа О’Лиъри откъсва щита заедно с ръката на чучелото, и го стиска между зъбите си като фризби. — Какво? Господин Д. не е тук?
— Да, ситуацията се влошава. Дори и Дионис трябваше да се размърда. Замина да наобиколи някои стари приятели. Да провери дали все още може да се разчита на подкрепата им. Но сигурно не бива да говоря повече за това.
Ако Дионис наистина го нямаше, това беше най-добрата новина за деня. Зевс го беше пратил тук за наказание, затова Дионис мразеше лагерниците и се мъчеше да превърне живота ни в ад. Без него щеше да е много по-забавно. От друга страна, след като Дионис си беше надигнал задника да помогне на боговете да търсят привърженици срещу титаните, явно нещата не вървяха на добре.
Вляво от мен се чу силно ТУП. Там бяха подредени шест дървени сандъка с размерите на сгъваема маса за пикник, които като че ли се поклащаха. Госпожа О’Лиъри наостри уши и изтича към тях.
— Не, момиче! — извика Квинт. — Не са за теб.
Той привлече вниманието й с бронзовото фризби.
Сандъците продължаваха да се тресат. Отстрани имаха някакви надписи, но с моята дислексия ми трябваше доста време, за да ги разчета.
Покрай дъното, с по-малки букви, пишеше: „Отваряй внимателно. Ранчото «Трите Г» не носи отговорност за увредена собственост, щети, осакатявания и мъчителна смърт.“
— Какво има вътре? — попитах.
— Малка изненада — отвърна Квинт. — За упражненията утре вечер. Ще ти хареса, обещавам.
— Аха — измърморих аз, макар да не бях толкова сигурен, че „мъчителната смърт“ ще е по вкуса ми.
Квинт хвърли бронзовия щит и Госпожа О’Лиъри хукна след него.
— На вас, младите, ви трябват по-големи предизвикателства. Когато бях на вашата възраст, нямаше такива лагери.
— Вие… вие сте полубог? — Не знам защо толкова се изненадах, но всъщност никога преди не бях виждал възрастен полубог.
Той се усмихна.
— Някои успяваме да оцелеем. Не за всички има изречени ужасни пророчества.
— Значи знаете за моето?
— Чух това-онова.
Понечих да питам какво точно, но в този миг Хирон затропа с копита по арената.