— Отдавна не е използвана — отбеляза Анабет.
— Веднъж се опитах да я отворя — рече Рейчъл, — просто така, от любопитство. Но е ръждясала и не помръдна.
— Не — Анабет пристъпи напред, — просто трябва да бъде докосната от полубог.
Тя положи длан върху знака и той засия. Вратата се отвори със скърцане и се показа стълбище, водещо надолу в мрака.
— Леле! — възкликна Рейчъл. Трудно ми беше да отгатна дали се преструваше, или наистина беше впечатлена. Беше се преоблякла в стара тениска с надпис „Музей на модерното изкуство“ и обичайните, изрисувани с маркер, джинси. От задния й джоб стърчеше синята четка за коса. Косата й беше вързана на опашка, по нея все още проблясваха златни искрици, дори и по лицето й се виждаха петънца златна боя. — След теб?
— Ти си водачът — отвърна с подигравателна любезност Анабет. — Давай напред.
Стълбите слизаха в широк тунел. Беше толкова тъмно, че на две педи пред мен не виждахме нищо, но с Анабет се бяхме запасили с фенери. В мига, в който те светнаха, Рейчъл изпищя.
Срещу нас се хилеше скелет. Не беше на човек. Първо, беше огромен, поне пет метра. Беше прикован за китките и глезените във формата на Х. Но това, което ме накара да настръхна, беше единствената дупка на челото.
— Циклоп — рече Анабет. — Отдавна е тук. Не е… наш познат.
Искаше да каже, че не е Тайсън. Това не ме ободри особено. Имах чувството, че скелетът беше сложен тук като предупреждение. Не ми се искаше да срещна този — който и да бе той, — който беше в състояние да победи един циклоп.
Рейчъл преглътна.
— Имате приятел циклоп?
— Тайсън — отвърнах. — Той ми е полубрат.
— Полубрат?!
— Надявам се, че ще го открием в Лабиринта — рекох. Заедно с Гроувър. Той пък е сатир.
— Аха — измърмори тя едва чуто. — Добре, няма смисъл да стоим тук.
Провря се под лявата ръка на скелета и продължи напред. С Анабет се спогледахме и тя сви рамене. Последвахме Рейчъл навътре.
Двайсетина метра по-нататък проходът се разделяше на три. Този пред нас беше с тухлени стени. Десният беше облицован с мраморни плочи. Левият беше прокопан направо в земята и от пръстта стърчаха корени.
Посочих наляво.
— Прилича на тунела, в който влязоха Тайсън и Гроувър.
Анабет се намръщи.
— Да, но виж мраморните плочи в десния. По-вероятно е той да води към старата част на Лабиринта, където е работилницата на Дедал.
— Трябва да продължим направо — обади се Рейчъл.
Двамата с Анабет я зяпнахме.
— Не вярвам натам да е верният път — заяви Анабет.
— Не виждате ли? — изненада се Рейчъл. — Погледнете пода.
Напрегнах очи — нищо, освен стари тухли и кал.
— Ето тук е по-светло — посочи тя. — Светлината е слаба, но се вижда. Пътят е насам. Малко по-надолу в левия тунел, корените се движат като пипала. И това не ми харесва. А в десния, десетина метра по-нататък, има капан. Дупки в стените, вероятно за копия. Не бива да рискуваме.
Нямах представа за какво говореше, но кимнах.
— Добре. Напред.
— Вярваш ли й? — попита Анабет.
— Да — отвърнах. — А ти не й ли вярваш?
Анабет като че ли още таеше съмнения, но даде знак на Рейчъл да продължи. Поехме по тухления коридор. Той постоянно се извиваше насам-натам, но нямаше други разклонения. Имах чувството, че се спускаме дълбоко под земята.
— Няма ли капани? — попитах разтревожено.
— Нито един. — Рейчъл свъси вежди. — Нормално ли е да е толкова лесно?
— Не знам — отвърнах. — Преди не беше.
— Откъде си, Рейчъл? — обади се Анабет.
Прозвуча като: „От коя планета си?“. Но Рейчъл не се обиди.
— От Бруклин.
— Родителите ти няма ли да се разтревожат, ако закъснееш?
— Не ми се вярва — въздъхна тя. — Дори и цяла седмица да ме няма, те няма да забележат.
— Защо? — Този път подигравателната нотка беше изчезнала от гласа на Анабет. Тя много добре знаеше какво е да имаш проблеми с родителите си.
Но преди Рейчъл да отговори, пред нас се разнесе скърцане, сякаш се отваряха огромни врати.
— Какво беше това? — попита Анабет.
— Не знам — отвърна Рейчъл. — Скърцане на метални панти.
— А, много ти благодаря!
Чуха се тежки стъпки, които разтърсиха целия тунел. Приближаваха се към нас.