— Напълно си откачил, Антей — рекох. — Ако си мислиш, че така почиташ Посейдон, то явно изобщо не го познаваш.
Откъм трибуните се посипаха обиди, но Антей вдигна ръка за тишина.
— Избери си оръжие — заповяда той. — И след това ще видим как ще умреш. Брадва? Щитове? Мрежа? Огнехвъргачка?
— Мечът ми стига — отвърнах аз.
Чудовищата по пейките избухнаха в смях, но в същия миг Въртоп се появи в ръцете ми и неколцина замълчаха смутено. Бронзовото острие искреше.
— Първи рунд! — обяви Антей. Вратите се отвориха и излезе една жена-змия. В едната си ръка държеше тризъбец, а в другата — мрежа с тежести. Класически гладиаторски оръжия. Няколко лета в лагера бях тренирал как да се справям с тях.
Жената змия замахна към мен, колкото да провери рефлексите ми. Отстъпих назад. Тя метна мрежата към меча ми, но аз отскочих настрани, разсякох на две копието й и забих Въртоп в скрепките на бронята й. Жената змия изпищя жално и се превърна в прах. Виковете на тълпата секнаха.
— Не! — изрева Антей. — Прекалено бързаш! Трябва да изчакаш да ти дам знак, преди да убиеш противника. Само аз мога да заповядам кой ще умре!
Хвърлих поглед към Рейчъл и Анабет. Бях длъжен да намеря начин да ги освободя, да отвлека вниманието на пазачите.
— Втори рунд! — извика Антей. — И този път по-бавно! И да е по-забавно! Изчакай да дам знак, преди да убиеш противника си, защото в противен случай…
Вратите отново се отвориха и този път на арената пристъпи малко по-голям от мен младеж, на петнайсет-шестнайсет години, с лъскава черна коса и превръзка на лявото око. Беше слаб и жилест, бронята висеше по тялото му. Заби меча си в земята, оправи ремъците на щита си и надяна шлем, украсен с конска опашка.
— Кой си ти? — попитах.
— Етан Накамура — отвърна той. — Трябва да те убия.
— Защо?
— Хей! — обади се едно чудовище от трибуните. — Свършвайте с приказките и започвайте двубоя!
Останалите също се разкрещяха.
— За да се докажа — рече Етан. — Това е единственият начин да ме приемат.
И след тези думи нападна. Мечовете ни се сблъскаха и тълпата изрева. Не беше правилно. Не исках да се бия за развлечение на шайка чудовища, но Етан Накамура не ми оставяше друг избор.
Притисна ме бързо. Беше доста добър. Не помнех да е бил в лагера, но си личеше, че е тренирал фехтовка. Парира удара ми и едва не ме събори с щита си, в последния миг успях да отскоча. Замахна. Претърколих се встрани. Разменихме още няколко удара, изучавахме се. Стремях се да го атакувам откъм сляпата страна, но той явно беше свикнал да се дуелира с едно око и се пазеше.
— Кръв! — крещяха чудовищата.
Противникът ми хвърли поглед към трибуните. Това беше слабото му място. Искаше да ги впечатли, а аз — не.
Той нададе гневен боен вик и се нахвърли срещу мен. Парирах и отстъпих, принуждавайки го да ме преследва.
— Страхливец! — изкрещя Антей. — Хайде, бий се!
Етан ме пресира, но за мен не беше проблем да се защитавам, макар че не разполагах с щит. Той беше екипиран с тежка броня и щит и бързо щеше да се измори. Аз бях по-уязвим, но в същото време и по-лек, и по-бърз. Тълпата пощуря, чудовищата крещяха недоволно и ни замеряха с камъни. Дуелирахме се вече пет минути, а все още нямаше кръв.
Накрая Етан допусна грешка. Опита се да ме наръга в корема, но аз блокирах удара и рязко завъртях меча си. Неговият падна на земята. Не му позволих да се съвземе и го халосах с ръкохватката по шлема. В случая тежката му броня не му помогна, а направо го повлече към земята. Той се строполи по гръб, замаен и изтощен. Допрях върха на меча си в гърдите му.
— Хайде, приключвай — простена Етан.
Вдигнах глава към Антей. Червеното му лице беше разкривено в смръщена гримаса, той протегна юмрук с наведен надолу палец.
— Друг път! — измърморих аз и прибрах меча.
— Не се прави на идиот — изстена Етан. — И двамата ще ни убият.
Протегнах му ръка и той неохотно я пое. Помогнах му да се изправи.
— Досега никой не се е осмелявал да осквернява игрите! — изрева Антей. — И на двама ви ще отсека главите в чест на Посейдон!
Погледнах Етан.
— Отвори ли ти се възможност, бягай.
След това се обърнах към Антей.