— Защо не слезеш да се изправиш срещу мен? Щом смяташ, че си любимец на татко, ела и го докажи!
Чудовищата по трибуните се размърдаха. Антей се огледа и явно си даде сметка, че не му бях оставил избор. Нямаше как да откаже, без да изглежда като страхливец.
— Аз съм най-великият борец на света, момче — предупреди ме той. — Участвал съм още в първия панкратион.
— Панкратион? — повторих неразбиращо аз.
— Двубой до смърт — обади се Етан. — Няма правила, в него всичко е позволено. Един от олимпийските спортове.
— Благодаря за обяснението — измърморих аз.
— Пак заповядай.
Рейчъл ме гледаше с ококорени очи. Анабет многозначително поклати глава, лестригонът все още държеше ръката си върху устата й.
Вдигнах меч към Антей:
— Победителят получава всичко! Ако спечеля, ще ни пуснеш да си тръгнем. Ако загубя, умираме. Закълни се в реката Стикс!
Антей се разсмя.
— Бързо ще ти видя сметката. Заклевам се!
Той скочи от ложата на арената.
— Късмет! — пожела ми Етан. — Ще ти трябва.
Той побърза да се отдръпне.
Антей изпука пръстите на ръцете си:
— Избери си оръжие.
— Ще си остана с меча. А ти?
Той протегна огромните си ръце и размърда пръсти.
— Нищо друго не ми трябва. Люк, ти ще си съдията на нашия двубой!
— С удоволствие — усмихна се Люк.
Антей се спусна срещу мен. Претърколих се между краката му и забих меча в бедрото му.
— Аааа! — изръмжа той. Само че вместо да рукне кръв, от раната потече струйка пясък, все едно бях пробол пясъчен часовник. Посипа се по земята, от която изведнъж се надигна пръст и покри крака му като гипс. Когато се свлече, раната беше изчезнала.
Антей атакува отново. За щастие имах известен опит в двубоите с великани. Този път отстъпих настрани и забих меча си под мишницата му. Въртоп потъна чак до дръжката и това беше добрата новина. Лошата беше, че когато Антей се завъртя, мечът се измъкна от ръката ми и аз политнах в другия край на арената без оръжие.
Великанът изрева от болка. Очаквах да се стопи пред очите ми. Никое чудовище не би могло да оцелее след такъв удар. Острието от божествен бронз би трябвало да го унищожи. Но Антей сграбчи ръкохватката, измъкна меча и го хвърли зад гърба си. От раната се посипа пясък, но от земята отново се надигна пръст и покри цялото му тяло чак до шията. Когато пръстта падна обратно, великанът си беше жив и невредим.
— Сега вече виждаш ли защо никога не губя, момче? — извика тържествуващо той. — Ела да те смачкам! Ще го направя бързо, обещавам.
Антей препречваше пътя към меча ми. Отчаяно зашарих по арената с очи, търсейки някакъв изход, и за миг погледът ми се спря на Анабет.
Земята… Какво се опитваше да ми каже Анабет? Майката на Антей беше богинята на Земята, най-древната богиня. Баща му беше Посейдон, но не от него, а от Гея черпеше силата си той. Нищо не можех да му направя, докато беше стъпил на земята.
Опитах се да се промуша покрай него, но Антей предугади хода ми. Препречи ми пътя и се ухили. Вече само си играеше с мен. Беше ме отписал.
Вдигнах поглед към провесените от тавана вериги, по които се поклащаха закачени на куки черепи. Изведнъж ми хрумна идея.
Престорих се, че възнамерявам да го заобиколя от другата страна. Антей се премести. Публиката закрещя, призоваваше великана да ме довърши, но той се забавляваше.
— Дребосък! — извика Антей. — Не заслужаваш да си син на бога на моретата!
Усетих как Въртоп се връща в джоба ми. Антей обаче все още смяташе, че мечът лежи в праха зад гърба му и че се опитвам да стигна до него. Не беше кой знае какво преимущество, но с друго не разполагах.
Хвърлих се право напред, приведен ниско над земята, все едно възнамерявах да се промуша между краката му. Той се наведе, за да ме хване, а аз скочих с всички сили. Стъпих на ръката му, от там на рамото и на главата. Антей реагира точно така, както очаквах. Надигна се с възмутен писък и аз се изстрелях нагоре, възползвайки се от инерцията. Сграбчих края на една верига и черепите затракаха. Увих крака около нея, както ни бяха учили в часовете по физическо. Извадих Въртоп и съсякох съседната верига.
— Слез долу, страхливецо! — изкрещя Антей. Посегна към мен, но не успя да ме достигне.
Едва се държах да не падна.
— Качи се да ме хванеш! Или ти тежи шкембето?