Не се бях замислял за това. За последно животът ми беше нормален… всъщност, никога не е бил.
— Децата на богове свикват с това. Или не точно свикват, а… — Размърдах се смутено. — А ти? Какво правиш през ваканциите?
Рейчъл сви рамене.
— Рисувам. Чета.
Аха. Дотук бяхме с общите интереси.
— А семейството ти?
Усетих как настръхна, явно това беше болезнен въпрос.
— Ами… семейство като семейство, нищо особено.
— Каза, че няма да забележат отсъствието ти.
Тя остави пръчката, с която рисуваше.
— Уф, едва се държа. По-добре да поспя малко.
— Да, добре. Извинявай…
Рейчъл се сви на една страна и положи глава върху спалния чувал. Затвори очи, не помръдваше, но имах чувството, че не спеше.
Няколко минути по-късно се върна Анабет. Хвърчи наръч съчки в огъня. Погледна Рейчъл, после мен.
— Аз ще поема първата стража — рече тя. — И ти трябва да поспиш.
— Не е нужно да се държиш така.
— Как?
— Ами… няма значение. — Легнах. Чувствах се отвратително. Бях толкова уморен, че заспах в мига, в който затворих очи.
В съня си чух смях. Студен, груб смях, като стържене на нож в камък.
Стоях на ръба на яма в дълбините на Тартар. Под мен трепкаше мастилена чернота.
— Толкова си близо до смъртта, геройче! — обади се гласът на Кронос. — И въпреки това си оставаш сляп!
Този път гласът звучеше по-различно. Сякаш идваше от истинско тяло, а не от… от това, което беше Кронос в състоянието си на кайма.
— Трябва да съм ти благодарен — продължи титанът. — Благодарение на теб ще се въздигна отново.
Сенките в пещерата се сгъстиха. Опитах се да отстъпя от ръба на ямата, но все едно плувах в желе. Времето забави своя ход. Почти бях спрял да дишам.
— Ще ти се отплатя с услуга — рече Кронос. — Господарят на титаните винаги плаща дълговете си. Какво ще кажеш да зърнеш за миг приятелите, които изостави…
Мракът потрепери и се озовах в друга пещера.
— Побързай! — извика Тайсън и връхлетя към мен. Гроувър се олюляваше зад него. От прохода, през който бяха дошли, се чу грохот и се показа главата на огромна змия. Влечугото беше толкова дебело, че едва се провираше през тунела. Главата й беше във формата на ромбоид като на гърмяща змия, в жълтите й очи искреше омраза. Отвори уста, зъбите й бяха големи колкото Тайсън.
Стрелна се към Гроувър, но той успя да отскочи настрани и змията напълни устата си с пръст. Тайсън грабна една скала и я запрати по чудовището. Улучи го между очите, обаче то само се сви назад и изсъска.
— Ще те глътне! — извика Гроувър.
— Откъде знаеш?
— Току-що ми го каза! Бягай!
Тайсън се шмугна към ъгъла, но змията го перна с главата си и го събори на пода.
— Не! — изкрещя Гроувър. Змията се уви около зашеметения циклоп и започна да го задушава.
Тайсън напрегна мускули, опитваше се да удържи на натиска с огромната си сила, ала влечугото го стискаше здраво. Гроувър ожесточено налагаше змията с флейтата си, макар че със същия успех би могъл да налага и каменен зид.
Цялата пещера потрепери, змията се стягаше около омаломощения Тайсън.
Гроувър засвири с флейтата си и от тавана се посипаха сталактити. Целият таван като че ли се срутваше върху тях…
Събудих се, Анабет ме разтърсваше здраво за рамото.
— Пърси, събуди се!
— Тайсън! Тайсън е в опасност! — измърморих аз. Трябва да му помогнем!
— Всяко нещо с времето си — отвърна тя. — Има земетресение!
Залата се тресеше.
— Рейчъл! — изкрещях. Тя веднага отвори очи. Сграбчи раницата си и тримата побягнахме. Почти бяхме стигнали до отвора в дъното, когато една от колоните се прекърши с гръмовен стон. Досами нас се стовариха сто тона мрамор.
Щом стигнахме до тунела, се обърнахме и видяхме как една след друга падат и другите колони като плочки домино. Към нас се понесе гъст облак бял прах и ние отново хукнахме напред.
— В крайна сметка този път ще вземе да ми хареса — измърмори Анабет.
Не след дълго пред нас се появи светлина — най-обикновена електрическа светлина.
— Натам! — обяви Рейчъл.
Последвахме я по коридор от неръждаема стомана, който напомняше на част от космическа станция от някой научнофантастичен филм. От тавана искряха флуоресцентни лампи. Подът беше покрит от метална решетка.