— Пърси, ето те и теб!
Сигурно идваше от часа по стрелба с лък. На рамото му имаше лък и колчан, под които се виждаше надписът на гърба на тениската — „Кентавър №1“. Беше подкъсил дългата си кестенява коса и брадата си, а долната половина на тялото му — бял жребец — беше опръскана с кал.
— Виждам, че вече си се запознал с новия ни преподавател — рече лековато Хирон, но очите му просвятваха примамливо. — Квинт, нали нямаш нищо против да ти отнема Пърси?
— Разбира се, учителю Хирон.
— Не е нужно да ме наричаш „учителю“ — отвърна кентавърът, макар че не успя да прикрие задоволството си. — Ела, Пърси. Трябва да поговорим.
Хвърлих един последен поглед на Госпожа О’Лиъри, която сега дъвчеше краката на чучелото.
— До скоро — рекох на Квинт.
Докато се отдалечавахме, аз зашепнах:
— Квинт ми се стори малко…
— Загадъчен? — подхвърли Хирон. — Тайнствен?
— Аха.
Той кимна.
— Изключително способен полубог. Ненадминат майстор на меча. Само ако…
Така и не разбрах какво искаше да каже, тъй като той предпочете да замълчи.
— Но първо да се заемем с най-важното, Пърси. Анабет ми каза, че си се сблъскал с няколко емпуси.
— Да. — Разказах му за битката в „Гуди“ и как Кели беше избухнала в пламъци.
— Хмм… — измърмори замислено Хирон. — По-силните емпуси го правят. Тя не е загинала, Пърси. Просто е избягала. Лошо е, че страшилищата се появяват отново.
— Но какво искаха? — попитах аз. — Мен ли?
— Вероятно. — Хирон се намръщи. — Истинско чудо е, че си оцелял. Силата им да заблуждават е толкова голяма, че почти всеки мъж би се поддал на магията им.
— И с мен щеше да стане същото — признах си, — ако не беше Рейчъл.
Той кимна.
— Има някаква ирония в това да те спаси простосмъртна, но въпреки това си й длъжник. По-сетне ще поговорим за това, което ти е казала емпусата — за нападението над лагера. Но сега ела, трябва да отидем в гората. Гроувър би искал да присъстваш.
— На кое?
— На процеса срещу него — отвърна мрачно Хирон. — Съвета на чифтокопитните старейшини се е събрал да реши съдбата му.
Хирон заяви, че нямаме време и аз му позволих да ме качи на гърба си. Профучахме в галоп покрай хижите, в далечината мярнах трапезарията — беседка на върха на един хълм с изглед към океана. Виждах я за първи път от зимата и тя веднага пробуди лоши спомени.
Навлязохме сред дърветата и от тях наизскачаха любопитни нимфи, запрокрадваха се спотаени сенки — чудовища, докарани тук за нашите тренировки.
Мислех, че добре познавам гората — в нея две лета бяхме играли на „Плени знамето“, — но Хирон ме отведе в район, в който като че ли стъпвах за първи път. Минахме през тунел от надвиснали стари върби, покрай малък водопад и стигнахме до поляна, обрасла с диви цветя.
Група сатири седяха в кръг на тревата. Гроувър стоеше прав в средата пред трима страшно възрастни и дебели сатири и тронове от рози. Никога преди не ги бях виждал, но реших, че сигурно те бяха съветът на чифтокопитните старейшини.
Гроувър обясняваше нещо. Притеснено мачкаше края на тениската си и пристъпваше смутено от копито на копито. Не се беше променил особено от зимата, сигурно защото сатирите остаряваха наполовина по-бавно от хората. Лицето му си беше все така изпъстрено с пъпки. Рогцата му бяха пораснали и надничаха от къдравата му коса. Изведнъж с изненада си дадох сметка, че бях станал по-висок от него.
Отстрани стояха Анабет, едно друго непознато момиче и Клариса. Хирон ме остави до тях.
Клариса беше вързала непокорната си кестенява коса с лента от камуфлажен плат. Изглеждаше още по-заякнала, все едно няколко месеца беше работила на открито. Хвърли ми мрачен поглед и измърмори: „О, дребосък!“, което сигурно беше знак, че е в добро настроение. В повечето случаи се опитваше да ме убие за добре дошъл.
Анабет беше прегърнала през рамо непознатата девойка, която като че ли допреди малко беше плакала. Тя беше доста дребна — миньонче вероятно е правилната дума, — с кехлибарена коса и красиво елфско лице. Беше облечена в зелен хитон и сандали, бършеше очите си с кърпичка.
— Истински кошмар — подсмръкна тя.
— Не, не — потупа я по рамото Анабет. — Всичко ще бъде наред, ще видиш, Хвойничке.
След това Анабет ме погледна и устните й безгласно оформиха: „Гаджето на Гроувър“.