— Говорите за Минос, нали?
Дедал кимна.
— Той ме преследва неуморно. Сега, когато съди мъртвите, копнее за мига, в който ще се изправя пред него, за да ме накаже за престъпленията ми. След като загина от ръцете на дъщерите на Кокал, духът му започна да ме измъчва в сънищата ми. Закле се, че ще ме издири. И аз направих единственото, което ми оставаше. Скрих се. Слязох в Лабиринта. Реших, че това ще бъде венецът на делата ми: да измамя смъртта.
— И сте успели — прошепна смаяно Анабет. — Цели две хиляди години…
Звучеше, сякаш му се възхищаваше въпреки извършените от него престъпления.
В този миг от коридора се разнесе силен лай. Чу се бумкане на тежки лапи по вратата и Госпожа О’Лиъри връхлетя в работилницата. Пътьом ме близна по лицето и щастливо скочи към Дедал, като едва не го събори на земята.
— Ето я и старата ми приятелка! — възкликна Дедал и почеса хрътката зад ушите. — Единствената ми спътница през всичките изминали дълги години.
— Вие я изпратихте да ме спаси — рекох. — Свирката не беше измама.
Той кимна.
— Нима си се съмнявал в нея, Пърси? Ти имаш добро сърце. Личеше си, че Госпожа О’Лиъри те харесва. Исках да ти помогна. А и… сигурно съм изпитвал известна вина…
— Вина ли? За какво?
— За това, че търсенето ви ще е напразно.
— Какво? — извика Анабет. — Вие все още можете да ни помогнете. Длъжен сте! Дайте нишката на Ариадна на нас, не на Люк.
— А, нишката… Казах на Люк, че е по-добре да си намери за водач някой простосмъртен с ясно зрение, но той не ми повярва. На всяка цена искаше вълшебен инструмент. Нишката ще му свърши работа. Не е толкова надеждна като вашата приятелка, но все пак ще му свърши работа.
— И къде е тя? — попита Анабет.
— У Люк — рече тъжно Дедал. — Съжалявам, скъпа. Закъсняхте с няколко часа.
Сърцето ми отиде в петите. Изведнъж ми стана ясно защо Люк беше в толкова добро настроение на арената. Вече е бил получил нишката от Дедал и единственото препятствие пред отряда му е било господарят на арената. С убиването на Антей аз бях разчистил пътя му.
— Кронос ми обеща свобода — продължи изобретателят. — След като свали Хадес, ще ме сложи начело на Подземното царство. Ще върна сина си Икар. Ще възмездя горкия Пердикс. Ще хвърля духа на Минос в Тартар, откъдето той няма да може да ме преследва. И вече няма да е нужно да бягам от смъртта.
— Това ли е гениалната ви идея? — изкрещя Анабет. — Ще оставите Люк да унищожи лагера, да избие стотици полубогове и след това да нападне Олимп? Готов сте да видите как се сгромолясва целият свят, само за да получите това, което искате?
— Каузата ви е обречена, скъпа. Разбрах го веднага, щом започнах работа в лагера. Няма как да отблъснете мощта на Кронос.
— Не е вярно!
— Нямах друг избор, скъпа. Предложението беше твърде изкусително, за да откажа. Съжалявам.
Анабет блъсна на земята един статив. По пода се пръснаха чертежи.
— Уважавах ви! Прекланях се пред вас! Построили сте невероятни неща. Решавали сте проблеми. А сега… сега не мога да ви позная. Може би наистина сте само един робот. Трябвало е да умрете още преди две хиляди години!
Вместо да се ядоса, Дедал сведе тъжно глава.
— Вървете да предупредите Хирон. Люк вече разполага с нишката и…
Изведнъж Госпожа О’Лиъри наостри уши.
— Някой идва! — обади се Рейчъл.
Вратите на работилницата се отвориха и вътре политна Нико. Ръцете му бяха оковани. Зад него вървяха Кели и двама лестригони, следвани от духа на Минос. Той вече почти изглеждаше от плът и кръв — блед брадат мъж със студени очи и трепкаща неясна роба.
Царят впи поглед в Дедал.
— Най-сетне, стари приятелю!
Изобретателят стисна зъби. Обърна се към Кели.
— Какво правите тук?
— Люк ти праща поздрави — отвърна Кели. — Реши, че сигурно ще се зарадваш да видиш бившия си работодател Минос.
— Това не влизаше в уговорката ни!
— Така е — кимна емпусата. — Но вече получихме това, което искахме от теб, и сега трябва да удържим и другите си обещания. Минос ни предаде този симпатичен млад полубог, който ще ни свърши чудесна работа. — Тя прокара пръст по брадичката на Нико. — А в замяна поиска единствено главата ти, старче.