Калта по пода премина в каменна настилка. Проходът криволичеше и от него постоянно тръгваха нови разклонения, сякаш за да ни подмамят и объркат, но Рейчъл уверено ни водеше напред. Казахме й, че искаме да стигнем до Ню Йорк, и тя дори не спираше да се поколебае на разклоненията.
За моя изненада, докато вървяхме, Анабет и Рейчъл се заговориха. На повечето въпроси Рейчъл отговаряше уклончиво, но двете бързо намериха общ език на тема архитектура. Оказа се, че Рейчъл имаше някакви познания по въпроса покрай заниманията си с историята на изкуството. Дълго обсъждаха фасадите на различни нюйоркски сгради — виждала ли си тази, била ли си там и така нататък, затова аз изостанах и известно време вървях до Нико в неуютно мълчание.
— Благодаря ти, задето си искал да ни помогнеш — рекох накрая.
Той присви очи. Гневът му като че ли се беше уталожил, но подозрителността си оставаше.
— Бях ти длъжник за ранчото, Пърси. Освен това… Исках да намеря Дедал. В известен смисъл, Минос беше прав. Дедал трябва да умре. Никой не може да лъже смъртта толкова дълго. Не е нормално.
— Значи това е била целта ти — рекох. — Да размениш душата на Дедал за сестра ти.
Изминахме двайсетина метра, преди Нико да отговори.
— Не ми беше лесно. Да общуваш единствено с мъртъвци. Да знаеш, че никога няма да бъдеш приет от живите. Само мъртвите ме уважават и то го правят единствено от страх.
— Не си прав — възразих. — Може да имаш приятели в лагера.
Той впи поглед в мен.
— Наистина ли го вярваш, Пърси?
Замълчах. В интерес на истината, не знаех какво да му отговоря. От самото начало Нико ми се беше сторил малко странен, но след смъртта на Бианка беше станал… плашеше ме. Беше наследил очите на баща си — в тях грееше налудничав пламък, който подсказваше, че пред теб стои или гений, или луд. А и как беше прогонил Минос и се беше обявил за господар на мъртвите… Направо ме побиваха тръпки.
В този миг се блъснах в Рейчъл, която беше спряла внезапно. Бяхме стигнали до разклонение. Тунелът продължаваше напред, но вдясно започваше нов проход — кръгла шахта, издълбана в черна вулканична скала.
— Какво става? — попитах.
Рейчъл се взираше в тъмната шахта. На слабата светлина на фенера приличаше на някоя от сенките, които Нико призоваваше от Подземното царство.
— Натам ли трябва да вървим? — попита Анабет.
— Не! — отвърна изплашено Рейчъл. — В никакъв случай!
— Тогава защо спря? — измърморих аз.
— Чуйте! — обади се Нико.
От шахтата полъхваше ветрец, явно наблизо имаше изход към повърхността. Усетих познат аромат, който събуди лоши спомени.
— Евкалипти — рекох. — Като в Калифорния.
През зимата се бяхме изправили срещу Люк и титана Атлас на връх Тамалпаис и там въздухът ухаеше по същия начин.
— Нататък има нещо зло — рече Рейчъл. — И много мощно.
— Мирише на смърт — добави Нико, с което определено не оправи настроението ми.
С Анабет се спогледахме.
— Вероятно това е входът, който използва Люк — предположи тя. — Сигурно води към крепостта на титаните Отрис.
— Трябва да проверя! — заявих.
— Недей!
— Люк може да е там — отвърнах. — Или пък… Кронос. Трябва да разбера какво замислят.
Анабет се поколеба.
— В такъв случай, ще отидем всички.
— Не — възразих аз, — опасно е. Ако заловят Нико или пък Рейчъл, Кронос може да ги използва. По-добре остани тук да ги пазиш.
Замълчах си, че освен това се тревожех за Анабет. Не знаех какво щеше да направи, ако отново видеше Люк. Той толкова пъти я беше заблуждавал и манипулирал.
— Недей, Пърси — обади се Рейчъл. — Не отивай сам.
— Няма да се бавя — обещах. — И ще внимавам.
Анабет извади бейзболната си шапка от джоба.
— Поне вземи нея. И се пази!
— Благодаря.
Спомних си как при предишната ни раздяла в Света Елена Анабет ме беше целунала. Този път обаче от нея получих само шапката.
Сложих си я на главата.
— Изчезвам!
Навлязох невидим в тъмната шахта.
Още не бях стигнал до повърхността, когато чух гласове: ръмжащия лай на морските ковачи телхините.
— Поне спасихме меча — рече единият. — Господарят ще ни възнагради.