— Да! Да! — изджафка друг. — Мечтаната награда!
— Радвам се за вас — обади се човешки глас. — Ако не ви трябвам повече…
— Стой! — прекъсна го телхин. — Ще ни помогнеш при поднасянето. Това е голяма чест!
— Поласкан съм — измърмори онзи и аз си дадох сметка, че това беше Етан Накамура, младежът, който беше избягал от нас, след като спасих живота му на арената.
Прокраднах се към изхода. Постоянно забравях, че бях невидим и нямаше как да ме забележат.
Показах се навън. Беше адски студено. Намирах се почти на върха на Тамалпаис. Долу в подножието се синееше Тихият океан. На десетина метра от мен двама телхини поставяха нещо на голяма скала — беше дълго и тънко увито в черен плат. Етан им помагаше.
— Внимателно, глупако! — скара се телхинът. — Само едно докосване до острието и душата веднага ще отлети от тялото ти.
Етан изплашено преглътна.
— В такъв случай, по-добре да ви оставя сами да се оправяте.
Вдигнах глава към върха, където се извисяваше крепост, издигната от черни мраморни блокове — същата, която бях видял в съня си. Заприлича ми на огромна гробница. Стените й бяха високи поне двайсет и пет метра. Чудно ми беше как простосмъртните не я забелязваха. Но пък, от друга страна, всичко в подножието се виждаше размазано, все едно беше скрито зад плътен воал. Имаше някакво вълшебство — тук мъглата беше изключително силна. В небето над нас облаците се завихряха в нещо като фуния. Атлас оставаше скрит от крепостта, но го чувах как пъшка под товара си.
— Готово! — заяви телхинът. Почтително вдигна оръжието и кръвта ми застина във вените.
В ръцете си държеше голям сърп — триметрово извито острие с дървена дръжка, увита в кожа. Острието искреше в два различни цвята — стомана и бронз. Това беше оръжието на Кронос, с което той беше убил баща си Уран, а след това, пак с него боговете бяха накълцали Кронос на парчета и ги бяха хвърлили в Тартар. Сега то беше изковано наново.
— Трябва да го осветим с кръв — рече телхинът. — И след това ти, полубог, ще го поднесеш на господаря, когато се събуди.
Хукнах към крепостта, ушите ми бучаха. Нямах никакво желание да стъпя в ужасната черна гробница, но нямах избор. Бях длъжен да попреча на възраждането на Кронос. А това сигурно щеше да бъде единственият ми шанс.
Прелетях през тъмно преддверие и се озовах в голяма зала. Подът лъщеше като махагон, беше чисто черен и въпреки това излъчващ светлина. Покрай стените бяха подредени статуи от черен мрамор. Лицата не ми бяха познати, но се досещах, че това бяха титаните, властвали преди възхода на боговете. В дъното, между два бронзови мангала, се издигаше постамент. И на него беше златният саркофаг.
Цареше тишина, нарушавана единствено от пращенето на горящите факли. Люк го нямаше. Нямаше и стражи.
Беше прекалено лесно, но въпреки това пристъпих към постамента.
Саркофагът беше същият, както го помнех — дълъг пет метра, много по-голям, отколкото за човек. По него бяха изобразени сцени на разрушения и убийства — колесници, прегазващи богове, опожарени и съборени храмове и световни забележителности. Ковчегът излъчваше студ, все едно влизах в хладилно помещение. Когато издишах от устата ми излизаше пара.
Извадих Въртоп, познатото усещане на меча в ръката ми вдъхна смелост.
Винаги, когато се бях приближавал към Кронос предишните пъти, гласът му беше отеквал в съзнанието ми. Защо мълчеше сега? Знаех, че е бил накълцан на хиляди парчета със собствената си коса. Какво ли щях да видя, щом отворех капака? Дали наистина му бяха направили ново тяло?
Нямах представа. Но знаех, че щом се готвеше да се възроди, трябваше да го атакувам, преди да е получил косата си. Трябваше да измисля начин да го спра.
Изправих се над ковчега. Капакът беше още по-изящно украсен със сцени на кланета и погроми. В средата имаше надпис с букви, по-стари от древногръцките, вероятно на някакъв вълшебен език. Някак си знаех какво гласеше: „Кронос, господарят на времето“.
Докоснах капака. Пръстите ми посиняха от студ. По меча ми се появи скреж.
Зад мен се чу шум, приближаваха се гласове. Нямах време за губене. Бутнах златния капак и той се стовари на пода с оглушително ТРЯС!
Вдигнах меча, за да нанеса решителния удар. Но това, което видях вътре… умът ми не го побираше. Най-обикновени крака в сиви панталони. Бяла тениска, скръстени на корема ръце. На гърдите зееше дупка — черен отвор с големината на рана от куршум, — точно там, където трябваше да е сърцето. Затворени очи. Бледа кожа. Руса коса… И белег на лявата буза.