В саркофага лежеше тялото на Люк.
Трябваше да забия меча си в него. Трябваше да замахна с всички сили и да го пробода с Въртоп.
Но бях вцепенен от смайване и объркване. Колкото и да мразех Люк, задето ни беше предал, не можех да си обясня какво правеше в ковчега и защо изглеждаше… мъртъв.
Зад гърба ми се разнесоха гласовете на телхините.
— Какво е станало? — изпищя единият, когато видя съборения капак. Побързах да се дръпна от постамента и се скрих зад една колона.
— Внимателно! — обади се другият. — Може би се готви да се надигне. Трябва да поднесем дара. Веднага!
Двамата телхини пристъпиха напред и коленичиха, протягайки ръце с положеното върху черното платно оръжие.
— Господарю — рече единият, — символът на вашата мощ е изкован отново.
Тишина. Никаква реакция.
— Глупак! — измърмори другият телхин. — Първо трябва да му поднесем полубога.
Етан отстъпи назад.
— Как така да ме поднесете?
— Не бъди такъв страхливец! — изсъска телхинът. — Не му е нужна смъртта ти, а клетвата за вярност. Закълни се, че ще му служиш и се отречи от боговете. Това е всичко.
— Недей! — извиках аз. Изскочих напред и свалих шапката. — Не го прави, Етан!
— Нарушител! — Телхините оголиха зъби. — Господарят бързо ще ти види сметката! Побързай, момче!
— Не ги слушай, Етан — заувещавах го аз. — Помогни ми да го унищожим.
Етан се обърна към мен. Превръзката на окото му се губеше в сенките на лицето. Изражението му като че ли издаваше жал.
— Казах ти, че не биваше да ме пощадяваш, Пърси. „Око за око!“ Чувал ли си тази приказка? На собствен гръб разбрах какво означава тя, когато узнах коя е майка ми. Аз съм син на Немезида, богинята на отмъщението. И точно за това съм роден.
Той се обърна към постамента.
— Отричам се от боговете! Какво са направили те за мен? Искам да ги видя повалени. Ще служа на Кронос.
Крепостта се разтресе. В нозете на Етан Накамура засия синя светлина. Понесе се към ковчега и затрептя над него като облак чиста енергия. После се спусна в саркофага.
Люк рязко се изправи. Отвори очи, но те вече не бяха сини, а златни като цвета на саркофага. Дупката в гърдите му беше изчезнала. Вече беше възроден. Изскочи пъргаво от ковчега и там, където стъпеше, мраморът се покриваше от лед.
Взираше се в Етан и телхините с ужасните си жълти очи с объркването на новородено. След това се обърна към мен и устните му се разтегнаха в усмивка — беше ме познал.
— Тялото е добре подготвено. — Гласът му беше като бръснач, прокаран по кожата ми. Хем си беше гласът на Люк, хем не беше той. В него се усещаше студено, изправящо косите стържене, като при заточване на метално острие в камък. — Съгласен ли си, Пърси Джаксън?
Не можех да помръдна. Не можех да си отворя устата.
Кронос отметна глава и избухна в смях. Белегът на бузата му трепкаше.
— Люк се страхуваше от теб — продължи титанът. — Завистта и омразата му ми позволиха да го държа в подчинение. За което съм ти благодарен.
Етан се свлече ужасен. Покри лице с длани. Телхините трепереха.
Най-сетне се съвзех. Скочих срещу нещото в тялото на Люк и забих върха на меча в гърдите му, но острието отскочи от кожата, сякаш тя беше от стомана. Той ме гледаше развеселен. След това вдигна ръка и аз политнах във въздуха.
Стоварих се в една колона. Пред очите ми заблещукаха звезди. Когато се надигнах, Кронос вече беше сграбчил сърпа.
— Ааа… така е много по-добре — рече той. — Люк наричаше меча си Клеветник. Подходящо име, нали? Но сега сърпът ми вече е възвърнал напълно предишната си мощ!
— Какво си направил с Люк? — простенах аз.
Титанът вдигна сърпа.
— Той ми служи с цялото си същество. Точно както искам. Разликата е, че той се страхуваше от теб, Пърси Джаксън. А аз — не.
Побягнах. Без да мисля. Дори не се поколебах — изобщо не ми мина през ума да се изправя срещу него в двубой. Просто се обърнах и хукнах.
Но краката ми все едно бяха от олово. Времето забави своя ход, имах чувството, че се опитвам да премина през гъсто желе. И преди бях усещал този ефект и знаех, че се дължи на мощта на Кронос. Титанът беше толкова силен, че можеше да изкриви дори и времето.