— Бягай, геройче! — разсмя се той. — Бягай!
Хвърлих поглед назад и видях как се приближава, вървеше спокойно, размахваше сърпа, сякаш се наслаждаваше на усещането отново да го държи в ръката си. Никое оръжие на този свят — било то от божествен бронз или не — не можеше да го спре.
Оставаха му не повече от пет метра, за да стигне до мен, когато се чу:
— Пърси!
Гласът на Рейчъл.
Нещо прелетя край мен и синя пластмасова четка за коса се заби в окото на Кронос.
— Ааа! — изкрещя той. За миг отново беше гласът на Люк, издаващ изненада и болка. Възвърнах властта над краката си и полетях към Рейчъл, Нико и Анабет, които стояха ококорени в преддверието.
— Люк? — прошепна Анабет. — Какво…
Сграбчих я за ризата и я повлякох след мен. Едва ли някога съм тичал по-бързо. Вече почти бяхме стигнали до входа на Лабиринта, когато зад нас се разнесе най-силният крясък на света — Кронос беше поел отново властта над тялото.
— СЛЕД ТЯХ!
— Не! — извика Нико. Плесна с ръце и пред портата на крепостта се издигна нащърбена канара с размерите на тир. Земята под нозете ни потрепери и предните колони на сградата се пречупиха. Чуха се приглушените писъци на телхините. Вдигна се облак прах.
Шмугнахме се в Лабиринта и продължихме тичешком по прехода, а виковете на господаря на титаните разтърсваха целия свят зад нас.
Седемнайсета глава
Изчезналият бог проговаря
Тичахме, докато останахме без сили. Благодарение на Рейчъл избягвахме капаните, но бягахме без посока единствената ни цел беше да се отдалечим от мрачния връх и рева на Кронос.
Накрая спряхме в един тунел, прокаран през влажни бели скали. Вероятно беше част от естествена пещера. Не се чуваше да ни преследват, но не се чувствах в безопасност. Не можех да прогоня от ума си неестествените златни очи на лицето на Люк и усещането, че крайниците ми се вкаменяват.
— Не мога повече — изпъшка Рейчъл, вдигнала ръка към гърдите си.
Анабет не беше спряла да плаче през цялото време. Сега се срути на земята и отпусна глава между коленете си. Хлипането й отекваше в стените на прохода. С Нико седнахме един до друг. Той остави меча си до моя и си пое дълбоко дъх, за да успокои дишането си.
— Гадост — рече той, което в общи линии обобщаваше ситуацията.
— Спаси ни живота — отвърнах.
Нико избърса прахоляка от лицето си.
— Благодари на момичетата, че ме накараха да дойда с тях. Това беше единственото, за което не си издраха очите — че трябва да ти помогнем, защото иначе ще оплетеш конците.
— Хубаво, че ми имат толкова доверие. — Насочих лъча на фенера към стената на пещерата. От сталактитите падаха капки, все едно припръскваше дъжд. — Нико… ти се издаде.
— Защо?
— С тази черна канара. Ако досега Кронос не е знаел кой си, вече едва ли се съмнява, че си син на Хадес.
— Голяма работа — измърмори Нико.
Не го притиснах повече. Вероятно се опитваше да прикрие страха си и това беше напълно разбираемо.
Анабет вдигна глава. Очите й бяха зачервени от плач.
— Какво… какво му имаше на Люк? Какво са му направили?
Разказах й за саркофага и как последната частица от духа на Кронос беше влетяла в тялото на Люк, когато Етан Накамура се закле във вярност на господаря на титаните.
— Не — поклати глава тя, — не е вярно. Той не би…
— Отдал се е на Кронос — прекъснах я аз. — Съжалявам, Анабет. Но Люк вече го няма.
— Не е така! — настоя тя. — Нали го видя, когато Рейчъл го удари.
Кимнах. Обърнах се към Рейчъл и с неприкрито възхищение рекох:
— Нападна господаря на титаните с пластмасова четка за коса!
Тя се смути.
— Нямах друго под ръка.
— Видяхте го! — не се предаваше Анабет. — Когато четката го удари, за частица от секундата Люк като че ли се съвзе. Изглеждаше объркан и…
— Може би Кронос още не е овладял изцяло тялото му — предположих. — Това не означава, че Люк…
— Иска ти се да го изкараш зъл! — извика Анабет. — Ти не го познаваше преди, Пърси! За разлика от мен!
— Какво ти става? — сопнах се аз. — Защо го защитаваш?
— Хей, престанете — обади се Рейчъл. — Защо се карате?
Анабет се обърна към нея.
— Не се меси, простосмъртна! Ако не беше ти…
Гласът й се пречупи. Тя отново сведе глава и жално захлипа. Не знаех как да я утеша. Все още бях замаян, като че ли предизвиканото от Кронос забавяне на времето продължаваше да сковава ума ми. Не можех да осъзная видяното. Кронос беше жив. И въоръжен. Краят на света наближаваше.